събота, 3 май 2008 г.

Дървеното лице



          Дойдох преди шест дни в това село. Отначало запълвах времето си с разходки из планината, трите разперени пръста на чиито склонове навлизат между къщите и свършват внезапно, сякаш не намерили нищо,заради което да си заслужава да продължат. В тази гранична с човешките жилища ивица планината е загубила битката, и в страшната жега без никакъв полъх на вятър рядката й хилава гора изглежда като нарисувана от скучаещ художник.Вятърът идва чак след мръкване,като въздишка на по-далечните и все още диви,прохладни лесове.
   След като обходих на няколко пъти близките околности, аз прекратих своите малки излети и започнах да се заседявам в хоремага, на който впрочем в делничните дни се оказах почти единствен клиент. Съдържателят, сравнително млад и не тукашен, явно остана доволен от намерената в мое лице неочаквана компания и седнал на масата ми, подемаше нескончаеми разговори за какво ли не.
    Иначе потъналото в тежка сънлива мараня село е почти безлюдно и мога да го пресека от край до край, без да срещна жива душа. Едва ли в него има за постоянно по-вече от стотина човека, предимно старци; личи си обаче, че навремето тук е било доста по-оживено. В центъра още стои сградата на голям магазин, строен през 30-те години, ако се съди по релефния надпис на фасадата му. Фирмената табела ''Колониалъ Бобановъ'', останала под измиваните година след година слоеве фасадна боя, се е запазила от първоначалното му предназначение, а след това тук се е помещавала може би потребителска кооперация, докато къщите една след друга са се опразвали и накрая нечия ръка е заключила вратата за последен път. На същия собственик е принадлежала очевидно и дъскорезницата в покрайнините на селото, сега вече полуразрушена и неизползваема; всъщност от нея са останали само стените и каменните блокове за прикрепване на машините като масивен, но и малко нелеп паметник на някогашното благополучие, а също така и плешивите, набраздени от порои планински хълмове с отдавна изсечени дървета. Примерно по средата между колониала и дъскорезницата има едни други развалини, този път на жилище, които привлякоха вниманието ми още в деня щом пристигнах. В сравнение с първите две сгради тази е по-силно разрушена, но не дотам, че да не личи планът й. Явно не е приличала на макар и голяма, но все пак селска къща - по-скоро бих очаквал да видя подобна на нея в стария център на някое заможно предбалканско градче. В средата между четирите симетрични крила някога е имало вътрешен двор, и по една врата е съединявала спалните направо с градината в него; застанал в горещия следобед до тъжните развалини, почти усещах уханието на розите в майска вечер.
   Минавах по няколко пъти на ден покрай останките на тази къща, и винаги долавях в тях нещо необичайно. Тя не се е разрушавала бавно и постепенно, като всяка изоставена сграда, а и строежът й е бил такъв, че би трябвало да се запази почти непроменена за много години дори и да не бъде поддържана. Има вид сякаш е била събаряна умишлено, и то не с примитивни средства, защото стените са рухнали целите, отвън навътре, като избутани с мощен булдозер. И още нещо - всичко е покрито с трева и храсти, разбира се, но доколкото мога да съдя, никой не си е послужил с качествения на времето си строителен материал, както се прави обикновено. В един от ъглите на двора, сред високия по-вече от човешки ръст див бъз, открих да лежи двуколесен скелет на кабриолет, дотам запазен след безбройните дъждове и снегове, изсипвали се над него, че още личи лекият стремителен контур на купето, наподобяващ арабско седло.
   Стори ми се,че има някаква връзка между тази къща с нейните потънали сред бурените руини и другите две рушащи се сгради, и кръчмарят потвърди моето предположение, когато вчера отново наминах за малко в хоремага, за да го поразпитам за това. Къщата действително принадлежала на собственика на дъскорезницата, известен в миналото фабрикант и търговец; а колкото до обстоятелствата около разрушаването й, той ми довери, че в селото отдавна се разказвала някаква невероятна история, свързана с това семейство. Попитах го да не би къщата да е била разрушена поради някаква причина по време на събитията покрай национализацията. Този ден в хоремага имаше двама посетители, старци в сини работни дрехи, които играеха табла, и единият от тях подхвърли, че съм улучил горе-долу времето, но национализацията нямала нищо общо с това. Думите му, разбира се, никак не намалиха любопитството ми, но човекът не пожела нищо да добави. Кръчмарят вдигна рамене и каза, че има в селото един човек, собственик на единствената бръснарница, който навярно би се съгласил да ми разкаже повече. Той лично никога не давал ухо на историите му, но ме посъветва да отида да го поразпитам, та поне да се посмея после.
   Вече бях забелязал отпреди неголямата пристройка с надпис ''Бръснарски салон'', така че знаех къде е, а като погладих с ръка тридневната си четина, реших, че имам и повод да се отбия там. Благодарих на бъбривия ганимед, принудил се кой знае поради какви грехове да работи в това забутани село, и поех по безлюдните както винаги криви улички. Краката лениво ме носеха по напечения прахоляк. През седмицата почти никой не идва тук от града, и притиснато от юлската горещина, селото се вцепенява и замира. Помпата за вода в нечий двор и вечно включеният на програма ''Христо Ботев'' радиоговорител на площада бяха единствените звуци от човешко присъствие.
   Прескочих без усилие свитата от сушата рекичка, в чиито някога буйни и бистри води навярно са прескачали пъстърви, и след няколко пресечки се озовах до бръснарницата. Заварих съдържателя сам, наведен над много стар, пожълтял вестник, положен до внимателно наредена купчина от също толкова стари вестници и списания.Той ме поздрави със сдържана учтивост и ме покани на стола.
   Бръснарят има вид на около седемдесетгодишен, с живо и умно лице; а салонът изглежда по-стар и от стопанина си и сам по себе си е толкова интересен, че не се сдържах и го разгледах, преди да седна. Масивната маса с полета за шах и табла, столовете с кафява кожена тапицерия, както и бръснарският шкаф с панорамно огледало са все от един и същ комплект в премерено, непретенциозно подобие на сецесион, добре поддържани и без никакъв признак на запуснатост; също толкова добър вид имат дървената ламперия и старият часовник на стената. Но това, което наистина отнася посетителя в друго време, са снимките, афишите и плакатите по стените, всичките в остъклени рамки и запазени почти като нови: големи ретуширани портрети на принц Карол, Рудолф Валентино, Нилс Астер, на няколко филмови красавици от 30-те години и български киноафиши на ''Отнесени от вихъра'' и ''Казабланка''. На един рекламен плакат на работилниците ''Орозов'', изгорели заедно със собственика си в големия пожар във Враца през 1925-та, ''Форд'' от 1909 се състезава с кабриолет, подобен на видения от мен в разрушената къща. Рекламният фотограф явно е знаел какво цели и как да го постигне - по хармония на линиите автомобилът би могъл да съперничи на двуколката с препускаща черна кобила колкото някой морски танкер на летяща по вятъра яхта.
   Не започнах да разпитвам веднага за това, което ме беше довело тук, защото сметнах, че ще е по-добре първо да си създам доколкото е възможно някакво впечатление за бръснаря; а и не личеше той да бърза за някъде, така че щях да имам достатъчно време. Докато си вършеше работата, беглият ни разговор премина през обичайните въпроси откъде съм, задълго ли ще остана тук и тъй нататък. Аз пиша етнографски очерци и монографии, това е професията, с която си вадя хляба, и за престарялата си хазяйка, разбира се, съм ''писател''. Сигурен съм, че тук, където почти не идват непознати хора, всички са знаели за пристигането ми още от първия ден, но бръснарят поне отначало с нищо не показа да е чувал предварително каквото и да е за мен. Вече бях готов, но продължихме да разговаряме, и като се уверих, че събеседникът ми наистина не бърза да ме отпрати, постепенно започнах да се насочвам към желаната от мен тема. Споменах наслуки, че вече съм чувал това-онова от хората, но са ме посъветвали да се обърна към него за повече подробности. Старият човек вдигна очи към мен, помълча и ме попита вярно ли е, че нощем излизам от квартирата си и се качвам в планината. Когато потвърдих, той бавно кимна и каза, че действително знае за тази история по-вече от всеки друг и че ще ми разкаже всичко, доколкото му е известно; че ще ми разкаже по-вече от това, което е разказвал изобщо някога и че се надява да не греши, решавайки да го стори.
   Оказа се добър разказвач и личеше, че дълго е премислял и подреждал в ума си всеки детайл и ако случайно пропуснеше някой факт или събитие, после се връщаше и го поставяше точно на мястото му. Мисълта му вървеше гладко, сякаш бе подготвял и припомнял разказа си още и още веднаж през последните дни - сега смятам,че това навярно е било точно така.

   Ето какво научих от него.

   Преди четиридесет и четири години, през лятото на 1944, един немски офицер, командващ малък военен разчет , разположен край селото, внезапно получил тежко душевно разстройство и с помрачен разсъдък бил откаран за Германия. Една година след това тукашен учител случайно открил и разчел записки под формата на дневник, водени от същия офицер, на име Вилфрид Зиверт. Съдържанието на този дневник бе в основата на цялата разказана ми от бръснаря история; без него тя би представлявала просто низ от несвързани помежду си трагични събития.
   Като и сам се досещах, по онова време селото е било богато и многолюдно.    Дъскорезницата и голяма част от гората наоколо принадлежали на Павел Бобанов, търговец с дървен материал. Неговата дейност обхващала целия цикъл от сечището до продажбата на обработената дървесина и на практика в селото почти нямало семейство, поне един член на което да не бил зает по някакъв начин в неговото предприятие. В навечеривто на войната Бобанов бил толкова богат и влиятелен, че успял да издейства и финансира построяването на въжена линия на няколко километра навътре в гората, без да спазва условията на разрешителното за ограничена сеч, което имал. По време на самата война той доставял траверси и няколко вида дървени сглобки за инженерните войски на германците. Самият Бобанов рядко се вестявал тук, дъскорезницата управлявал от негово име зет му, женен за голямата дъщеря, но и той предпочитал да прекарва времето си в околийския град, където били голямата фабрика и представителството на германците. В къщата, чиито останки бях видял, обикновено живеела само прислугата, но горе-долу веднаж седмично там избухвала шумна веселба по случай някоя успешна сделка или в чест на държавните приемчици.
   Що се отнася до лейтенант Зиверт, той и десетината му войници живеели от година преди това в дървени бараки близо до дъскорезницата. Никой не знаел защо точно са в селото; едни предполагали, че пазят предприятието на Бобанов, работещо за армията им, други - че следят самолетите на англо-американците, които прелитали понякога на път за румънските петролни рафинерии. Изглежда последното било по-вярно, защото в дните на големите офанзиви, когато из небето бавно се носели летящите крепости, лейтенантът се въоръжавал с някаква голяма оптична тръба и придружен от радист се изкачвал в замаскираната си наблюдателница. Двамата оставали там докато и последната от оределите ескадрили не се върне обратно на юг - но тъй като самолетите рядко използвали един и същ маршрут, работата им не била особено много.
   В селото не са запомнили лейтенанта и войниците му с нищо лошо. Зиверт бил много млад, обичал да раздава шоколад на децата и да ги вози на велосипеда си, и поздравявал всеки срещнат с ''добро утро'' на български, независимо от часа на денонощието. Понякога говорел с един от учителите, който знаел немски. Много обичал поезия и често припявал с учителя песните на Вилхелм Хауф, които тогава били забранени в Германия, или пък слушал стихове на български, макар и без да разбира думите им.
   През пролетта на 1944-та в селото пристигнала от София заедно с леля си по-малката дъщеря на Бобанов, Марта. Била красива двадесетгодишна девойка, която допреди включването на България в Оста живеела и учела във Франция и Швейцария. Бобанов предпочел да я върне в България след началото на голямата война, макар все още да се надявал, че ще успее да я омъжи за някой европеец. Говорело се, че я е изпратил за известно време в селото, за да я отдалечи от някаква нежелана и лекомислена младежка история.
   Марта Бобанова често излизала в околностите на селото с триножник и палитра, и навярно никой не се е учудил особено, когато лейтенантът при разходките си с велосипед започнал да сключва все по-тесни кръгове около самотната пейзажистка, докато накрая взел да я изпраща до къщата. Израсналата из европейските столици дъщеря на Бобанов едва ли би си намерила в селото по-подходяща компания от симпатичния и интелигентен офицер; дори баща й, който наминавал от време на време насам, не показал да е с нещо недоволен от такава връзка.
   В дневника на лейтенанта нямало отделено много място за отношенията му с Марта - всъщност той бил воден в съвсем телеграфен стил, поне до края на май, от когато и може да се каже, че започва тази история.

   След един не особено проливен дъжд селският козар върнал стадото си по-рано от обикновено и разказал на неколцина за странното явление, на което станал свидетел в планината. По неговите думи, когато завалял дъждът, над една съвсем ограничена площ не по-голяма от селски двор се извила такава страшна буря, каквато той не бил виждал дотогава; сякаш всички облаци се събрали само над това място, удряли мълнии и вятър кършел по-тънките дървета. Когато обаче дъждът се усилил, станало нещо, което го накарало едва ли не да побегне надолу: според козаря огромни стари борове изведнаж започнали да рухват изкоренени, изхвърляйки към тъмното небе тонове пръст.
   Отначало сметнали разказа му за преувеличен, ако не и измислен, но все пак една група любопитни отишла на следния ден до мястото, посочено от козаря. Там действително лежали изкоренени дебели борове и учудването на всички било голямо, защото липсвали следи от пороище, което би могло да разяде почвата и да събори многолетните дънери, а и самите дървета не били изгнили, за да рухнат лесно под напора на вятъра и водата. Освен това гората наоколо била напълно запазена. Когато разгледали по-добре мястото, някой забелязал, че изтръгнантите корени сочат в една и съща точка, един кръг с диаметър около пет крачки, в центъра на който не била останала дори и трева, а почвата изглеждала като обръщана с лопата. Хората поровили малко на това място, търсейки неизвестно какво, покоментирали необичайното събитие, и се разотишли; но в следващите дни и други идвали при повалените дървета, за да ги видят с очите си. Сред тях били Марта и лейтенантът. Последният описал в дневника си доста подробно и дори с малка скица явлението, без да се опитва да го тълкува, а и надали би могъл. Освен това Зиверт направил няколко снимки на мястото; фотографирал и Марта на фона на един особено голям паднал бор.
   Около седмица по-късно козарят се появил по обед в селото сам, без стадото си, и от несвързания му уплашен разказ научили, че е видял нещо още по-невероятно, минавайки покрай същото място: оголената земя в средата равномерно се надигала и отпускала, сякаш под сухата кафява пръст дишал огромен търбух. Този път към планината поела по-голяма група, но сега ги водело не само любопитството - трябвало да търсят пръсналите се кози. След доста увещания и като се видял заобиколен с много хора, козарят също тръгнал нагоре, защото без него трудно щели да съберат стадото. Разбира се, първо се насочили към онова място, а и пътят бил покрай него. Когато стигнали, намерили част от животните да пасат спокойно наоколо, а при повалените дървета не ставало нищо особено или необичайно, ако не се смята самото им съществуване. След неминуемите в такива случаи подбиви и закачки и самият козар не настоявал толкова на думите си, макар и да не се отказвал от тях. Вярвали му или не, случаят навярно би намерил мястото си в селския фолклор от различни истории и легенди, които с времето избледняват и се забравят; ала последвалото му придало по-зловещ и трагичен оттенък.
   Хората отново се пръснали из планината,за да търсят остатъка от стадото. Вече падал здрач, когато ехото разнесло нечий пълен с ужас вик. Щом дотичали до мястото, откъдето се чул, видели козаря да лежи в подножието на една скала. Бил мъртъв, и макар наоколо, съвсем близо до него, да е имало неколцина селяни, никой не видял как всъщност е паднал. Такава смърт сама по себе си била доста странна за човек, прекарал живота си из планините, а и предшестващите събития я правели да въздейства още по-силно на насъбралите се край тялото, така че те го вдигнали, отложили търсенето на козите си и побързали да се върнат, преди да е паднала нощта.
   През същия този ден Зиверт се заел да проявява фотосите си. Снимката с Марта била, която за пръв път привлякла вниманието му с нещо по-особено. Зиверт дълго я въртял на светлина, озадачен от странното петно вдясно от приятелката му; оттенъците му били такива, че се различавали от тези на цялата фотография и изглеждали повече като нескопосан монтаж. От друга страна, било изключено да е дефект в проявяването, тъй като петното прозирало иззад клоните на падналото дърво. Зиверт разгледал по-внимателно останалите снимки и на две от тях открил подобно, а по-скоро същото петно, тъй като големината му съответствала на пропорциите върху всеки от кадрите. Сега, след като се вгледал в него, той забелязал и формата му; но за да бъде сигурен, че разумът му не подрежда механично елементите на петното в някакви познати очертания, лейтенантът заградил с молив по-тъмните му части, а после ги запълнил, за да стане отчетлив контрастът. Вече не се съмнявал - това, което се получило, поразително приличало на лице. Имало формата на обърнат нагоре с основата триъгълник, а отделните му части, макар размазани и преливащи една в друга, все пак добре личали след своеобразното ретуширане. По-нататъшното задълбочено изучаване на фотографията му донесло ново откритие. Той си припомнил реда, по който правил снимките - започвайки от центъра, където била оголената почва, за да стигне до дървото, пред което застанала Марта. Оказало се, че ако странното, подобно на лице очертание върху всички пози е едно и също - а очевидно било така - то се е придвижило на няколко метра за времето, през което Зиверт е снимал.
   На следния ден лейтенантът узнал за смъртния случай в планината, както и за обстоятелствата покрай него, и също отбелязал това в дневника си. Пак през този ден Марта го попитала дали е готова снимката й и той я излъгал, че по невнимание е снимал с празна камера. За негово учудване тя пожелала Зиверт да поправи грешката си, и то точно на същото място в планината. Първоначално мисълта да се върне отново там го жегнала тревожно, но желанието да намери някакъв отговор на тази загадка надделяло над смътните му опасения и той се съгласил, като умишлено избрал времето на отиването им така, че слънцето да бъде приблизително в същото положение, както и първия път. Когато пристигнали, Зиверт се постарал да повтори максимално точно всички пози, включително и тази с Марта. По нейно искане обаче лейтенантът я снел и на друго място: там, където чернеела разораната почва, в центъра на кръга от мъртви дървета. Изобщо, тя се държала доста странно през цялото време, за което двамата били в планината ( и което Зиверт се мъчел да съкрати колкото може по-вече ) - обхождала с поглед наоколо, сякаш търсейки нещо, ослушвала се и отговаряла с отсъстващ вид на въпросите му; наложило се няколко пъти да я подканва да напуснат мястото, тъй като тя сякаш не го чувала.
   Същата вечер лейтенантът проявил лентата. Отначало разгледал повторните пози, сравнявайки ги с първоначалните, и можел да се поздрави с точното им възпроизвеждане, тъй като били почти еднакви - с тази разлика, че липсвало загадъчното петно. Зиверт вече с облекчение решил да приеме, че всичко се е дължало на някаква игра на светлината, докато не проявил новата снимка на Марта и при вида й го полазили тръпки: лицето отново личало. Този път то било съвсем близо до Марта, и така извърнато сякаш в полупрофил към нея, че присъствието му изглеждало неслучайно.
   Нея нощ Зиверт не мигнал. Тъй като вече нямало как да откаже снимките, той мобилизирал всичките си умения по фотография и успял да направи монтаж, на който лицето не се виждало.
   Макар никой да не бил направил открития като тези на Зиверт, случаят с падналите дървета сам по себе си бил достатъчно необичаен, а и смъртта на единствения непосредствен свидетел му придавала още по-драматичен привкус, така че бързо се разчул и към средата на юни в селото се явил, примамен от интересната тема, един хроникьор на околийския всекидневник. Той изявил желание да посети мястото, за да събере материал за
очерк, но всеки, към когото се обръщал с предложение да му стане водач, намирал някакъв повод да откаже. В замяна на това разказите били в изобилие. Репортерът, който освен бележник носел и фотоапарат, тъй като съвместявал и функциите на фотокореспондент - нещо рядко срещано през онова време, а дори и сега - би могъл да напише сносен материал и без да става от масата си в кръчмата, но за своя беда се оказал твърде добросъвестен и поел сам нагоре, след като разпитал за пътя.
   Когато изминали по-вече от осем часа, без той да се появи обратно, събралите се в кръчмата започнали да се споглеждат; няма как, трябвало да тръгнат да го търсят и те сторили това, изпълнени с лоши пречувствия сред сгъстяващия се здрач. Предчувствия, на които било съдено да се сбъднат, тъй като репортерът отдавна вече лежал по очи недалеч от мястото, за което се бил запътил, с разцепено на един голям и остър камък чело. Дрехите му били разкъсани, а тялото покрито със синини и драскотини. Раните по мъртвия и липсата на фотоапарата му навели властите на мисълта за убийство и случаят предизвикал полицейско разследване, което обаче приключило безрезултатно. Все пак имало следи, сочещи, че репортерът е стигнал до повалените дървета, и понеже тялото му лежало с гръб към тях, било очевидно, че е намерил смъртта си вървейки в обратна посока. За полицията това си останало едно неразкрито престъпление, но селото плъзнала мълва, че изкоренените борове наказват всеки, който реши да се добере до тайната им; изчезването на камерата сякаш подкрепяло фантастичните, изричани със снишен глас твърдения.
   Що се отнася до изгубилия се фотоапарат, имало един човек, който би могъл - но не го сторил - да разкрие, че липсата му се дължи на доста по-прозаична причина, и този човек бил Вилфрид Зиверт. И пак Зиверт знаел някои обстоятелства около смъртта на репортера, които от своя страна надминавали и най-невероятните предположения.
   От дневника на лейтенанта се разбирало, че той по някакъв начин научил за намерението на злополучния журналист да потегли сам към планината и решил да сподели с него собствените си открития. Нямайки търпение обаче да чака да се върне и воден от внезапен импулс, Зиверт тръгнал да го настигне. Когато познатата местност се показала на около километър от погледа му, лейтенантът насочил нататък бинокъла си, за да види дали другият е още там. Скоро открил репортера, който тъкмо правел снимки сред повалените дървета. Доволен, че и друг ще документира проклетото място, Зиверт вече щял да забърза натам, когато в мислите му с малко закъснение се прокраднало усещането за нещо смущаващо, видяно току-що през мощните цайсови стъкла. Той вдигнал отново бинокъла и ахнал от изненада - точно зад гърба на неподозиращия човек почвата се движела нагоре и надолу съвсем отчетливо въпреки голямото разстояние. Миг след това, преди още разсъдъкът на лейтенанта да успее да реагира по някакъв начин на гледката, към небето се издигнала купчина пръст като от попадение на снаряд. Зиверт видял как репортерът бил отхвърлен на няколко метра; облак прах закрил тази сцена за около половин минута, а после за учудване на лейтенанта фигурата с фотоапарат в ръцете отново се надигнала. Олюлявайки се, репортерът пробягал двайсетина крачки и неочаквано се обърнал назад, за да направи още една последна снимка. "Бягай!", завикал Зиверт на немски. Никога не узнал дали го е чул. Сред боровете се виела някаква тъмна пушилка, която се придвижвала напред. Накрая човекът отново побягнал, като при това залитал така, сякаш го шибала невидима гигантска ръка; той падал на няколко пъти и след поредното падане вече не се надигнал.
   Никак не било лесно за Зиверт решението да отиде при репортера, за да провери дали е жив, но за своя чест той го взел. Когато стигнал до тялото, в гората отново било тихо; тъмният облак бил изчезнал. Лейтенантът видял, че вече с нищо не може да помогне и затова само взел от ръката на загиналия камерата.
   Лентата се оказала запазена и Зиверт проявил последните фотоси на мъртвия. Дали репортерският апарат бил по-добър, или пък защото ги е правил човек свикнал с тази работа, снимките се оказали доста по-ясни от тези на лейтенанта. По-ясно личало и лицето на някои от тях и сега Зиверт можал да го разгледа с по-големи подробности.
   Той го описал в дневника си. Приличало на лице на прокажен, в което личали очните кухини и устата; другите части, ако ги имало, били размазани и тъмни. Изглеждало така, сякаш върху дънера на дърво с груба и грапава кора някой непохватно се е опитал да издяла човешко лице, но се е задоволил само да го очертае на едро и е зарязал работата си. Затова и лейтенантът занапред го наричал "дървеното лице". Той напразно се мъчел да открие върху снимките части от тяло, които биха могли да се свържат с лицето - такива липсвали.
   Оттогава всяка от записките на лейтенант Вифрид Зиверт завършвала с "Отче наш". Само Бог знае колко пъти го е призовавал за помощ лейтенантът в устните си молитви.

   Следващата седмица преминала за селото без някакви необичайни събития и дневникът на Зиверт сякаш описвал друга действителност, в която часове и дни неумолимо пълзели към ужасната развръзка.
   Когато Зиверт връчил на Марта двете снимки, тя дълго разучавала тази, на която би трябвало да бъде лицето, и след това вдигнала към лейтенанта също тъй дълъг, тежък, неприязнен поглед. Това траяло не по-вече от минута; имало обаче нещо в очите й, което той дотогава не бил виждал нито у нея, нито пък у друг човек. Пак през този ден, когато двамата седели на беседката в градината на Бобанови, Марта неочаквано отново се втренчила в него със същите разширени, неподвижни и сякаш неживи зеници и без да каже дума, забила запалената си цигара в китката му. Лейтенантът дръпнал бързо изгорената си ръка, а след секунда Марта продължила разговора, сякаш нищо не се случило; Зиверт се постарал да се държи по същия начин. Когато вече го изпращала на вратата, тя го попитала къде се е изгорил така. Германецът смънкал нещо и побързал да си тръгне.
   На следното утро Зиверт се запътил към обичайното им място за срещи в покрайнините на селото, където Марта рисувала своите акварели. Още било рано за уговорения час, но тя вече стояла там и при това с триножника пред себе си. Била толкова погълната от работата си, че не го чула как се приближава до нея, а Зиверт от своя страна не й се обадил веднага, поразен от рисунката. В тишината се чувало само поскърцването на въглена в ръката на Марта върху хартията, откъдето гледало познатото на Зиверт дървено лице.
   Когато най-после лейтенантът я попитал с несигурен глас какво рисува, девойката се извърнала към него и се засмяла с такъв смях, който се сторил на Зиверт по-страшен от тишината преди това. Той не можел да владее повече нервите си и накъсал листа на парчета; после разтърсил Марта за раменете, настоявайки да му каже какво става с нея. Отговор обаче не получил. Тя ту издавал някакви странни съскащи звуци, ту изричала отделни несвързани думи, като не преставала да се смее. Когато смехът й станал напълно налудничав, лейтенантът я дръпнал за ръката и я повел към селото. От време на време Марта сякаш се съвземала, и го заговаряла с нормален глас, но това траело съвсем за малко. Когато наближили първите къщи, Зиверт съобразил, че едва ли ще е добре да я прекарва в това състояние през селото. Затова двамата направили един широк завой и се озовали до немския лагер, където имало и кола. През цялото време Марта вървяла покорно. Когато стигнали лагера обаче, тя изведнаж се отскубнала и направила няколко крачки към гората; после спряла на място и останала така, с леко приведена глава, сякаш заслушана в нещо.
   Дългите неспокойни размисли на Зиверт през изминалите дни изглежда му били изработили някакъв рефлекс, защото той незабавно потърсил фотоапарата си. Когато вече я хващал в кадър, девойката рязко извърнала глава към него и в това положение той я заснел.
   После Зиверт откарал Марта с колата до тяхната къща, като посъветвал уплашената леля да повика лекар и веднага се върнал, за да прояви последната снимка.
   Гледката била ужасяваща, но Зиверт събрал сили да я предаде.
   Погледът на Марта бил насочен право към обектива; точно зад рамото й, на една височина с нейната наклонена леко встрани глава, надничало дървеното лице, по-ясно от всякога. Сега то имало и някакво подобие на изражение, или поне така се сторило на Зиверт. Но лицето на Марта било, което накарало косите му да настръхнат. То не изглеждало такова, каквото го познавал; сякаш странната причина, която карала дървеното лице да се проявява върху фотографската хартия, вече имала действие и върху Марта, улавяйки някаква иначе невидима промяна. Очите й били присвити и втренчени, а същевременно кожата на лицето изглеждала толкова изпъната назад върху черепа, колкото е невъзможно в действителност.
   Тази страница била последната в дневника и носела дата 20-ти юни. Навярно Зиверт е предчувствал, че това са последните редове, които ще остави, или пък препрочитайки ги, те му са се сторили толкова зловещи, че той поискал да им противопостави нещо, в което би намерил упование и опора. И лейтенантът преписал под тях Двадесет и третия Давидов псалм.
   Може би докато Зиверт все още е завършвал отчаяната си молитва, силен шум откъм къщата на Бобанови нарушил спокойствието на лятната вечер. Пред очите на смаяните съседи, надничащи през оградата, Марта изблъскала навън леля си, която напразно се мъчела да я спре, и затръшнала вратата след нея. Мъжът и жената, прислужващи в къщата, също били на двора. После хората видели как Марта отворила един от прозорците на втория етаж и закрещяла с пронизителен глас нещо неразбираемо. От планината изведнаж лъхнал хладен вятър; сякаш в отговор на писъка на момичето горе зад хълмовете затътнали глухи гръмотевици. Въпреки вятъра въздухът станал някак душен и тежък за дишане, а събралите се около къщата усетили внезапно безпокойство - впрочем воплите на полудялата двевойка били достатъчни да накарат и най-невъзмутимия да потръпне.
   После някои разправяли, че чули над главите си един особен звук, все едно изстреляно от старовремско оръдие гюлле разцепвало въздуха - и в същия миг цялото електрическо осветление в къщата угаснало, а няколко стъкла паднали със звън. От тъмните стаи се разнесъл адски тропот и трясък, като че вътре вилнеела вихрушка, раздирана от писъците на Марта.
   Неколкцина по-смели от съседите заедно с късно пристигналия възрастен лекар започнали да разбиват вратата на къщата. В това време се появил и Зиверт; той се присъединил към тях и вратата най-после паднала. Фенерът в ръцете на лекаря осветил невъобразимия хаос от натрошени стъкла, дърво и порцелан. Във внезапно настъпилата тишина те чули тихи стенания някъде от втория етаж и заизкачвали стълбището, но когато стигнали до средата му, към стоновете се присъединило и някакво глухо бучене, идващо сякаш от дън земя. То накарало Зиверт да спре на място, а останалите да побягнат един през друг надолу. Единствено лекарят застанал на вратата, без да излиза навън, и вдигнал с трепереща ръка фенера високо над главата си. Лейтенантът още стоял там на стълбите. Обърнал се и казал на доктора да държи така светлината; на лицето му била изписана отчаяна решимост. Той извадил пистолета си и бавно, стъпка по стъпка, заизкачвал отново стълбите. Горе изведнаж станало съвсем тихо, и лекарят едва не изпуснал фенера, когато прозвучал гласът на Зиверт, но щом разбрал немските думи, се прекръстил с несвикнала десница. "Господ е пастир мой", бавно, високо произнасял лейтенантът, "няма да ме остави в нужда. На зелени поля ме успокоява, при тихи води ме завежда, ободрява душата ми. Води ме през прави пътеки заради името си. И в долината на мрачната сянка ако ходя, няма да се уплаша от зло, защото Ти си с мен". Той спрял за миг на последното стъпало, а после пак прекрачил напред, и лекарят видял как тъмнината го поглъща.
   Никой не узнал какво е ставало на етажа; в непоносимата тишина се нижели безкрайни мигове. Изведнаж въздухът сякаш се раздвижил, и някакъв полъх, идващ не отвън,а отгоре, едва не загасил фенера. "Господ е пастир мой...", доловил отново лекарят светите думи, които потънали в разнеслия се грохот и звън на разбити стъкла, смесени сякаш и с пистолетен изстрел. Малко по-късно около къщата за втори път чули странния нисък звук.
   Минали няколко минути. Лекарят, макар и до вратата, се чувствал като в капан сред четирите огрявани от отблясъците стени и с истинско облекчение посрещнал появяването на Зиверт. Лейтенантът носел тялото на Марта в ръце. Изглеждал състарен с години, а изразът на лицето му бил такъв, че докторът се уплашил за разсъдъка му. Зиверт изнесъл Марта на двора и я положил внимателно на пейката в беседката; после без да каже дума на събраните около къщата изчезнал в мрака.
   Марта била мъртва. Вестта за смъртта й бързо обходила селото и то задълго останало будно в душната нощ. Пренесли тялото й в дома на близки роднини на Бобанови, защото никой не желаел да пристъпи прага на къщата.
   Рано сутринта на другия ден пристигнал зетът на Бобанов, а по обяд и самият фабрикант. По същото време се появили и няколко немци от комендантска част. Селяните подразбрали, че Зиверт е изчезнал, тъй като немците започнали да разпитват кой го е видял последен. Такъв свидетел се оказал самият бръснар, който сега ми разказваше историята, а тогава бил едва на двадесет и пет години. Той дочул глъчката около къщата на Бобанови и мислейки, че някъде има пожар - през онова лято често избухвали пожари - излязъл пред вратата да види какво става; точно тогава край него минал Зиверт, забързан в посока към планината. Лейтенантът изглеждал превъзбуден, и в невярната лунна светлина на бръснаря се сторило, че притиска нещо към гърдите си.
  Немците взели моя разказвач със себе си, за да им показва пътя из планината, но всъщност не се наложило да вървят дълго. Открили лейтенанта на по-малко от километър от последните къщи на селото.Той седял в отпусната, изтощена поза направо на земята. В ръката си държал пистолет. Дрехите на униформата му били заприличали на дрипи. Комендантските му извикали отдалеч, но той изобщо не реагирал и те бавно го наближили. Фелдфебелът им с ловко движение отнел пистолета му, без Зиверт да окаже някаква съпротива, и извадил пълнителя; в тежкия люгер нямало и един патрон, затворът се бил изметнал назад. Докато немците се суетели около лейтенанта, бръснарят съзрял сред тревата някаква книга. Той я вдигнал и успял да я скрие в дрехите си, преди фелдфебелът да му покаже със знаци, че повече не се нуждаят от помощтя му. Не му оставало друго освен да се подчини и той поел надолу, обаче когато изчезнал от погледа на немците, бързо заобиколил и се върнал назад. Скрит зад едно дърво, бръснарят видял как Зиверт започнал да буйства, когато се опитали да го вдигнат от земята. Войниците с труд преодолели съпротивата му и го вързали. Докато слизали към селото, лейтенантът постоянно се дърпал и мъчел да побегне, така че пътят им отнел доста време. Немците откарали Зиверт с кола и повече никой не чул за него; че е полудял обаче нямало съмнение, тъй като доста хора видели как го водят, въпреки старанието на комендантските работата да мине без много шум.
   Привечер селото било напуснато и от малка процесия коли, които отнесли Бобанов, няколко близки и тялото на дъщеря му. Павел Бобанов никога не се върнал тук; той починал преди края на войната. Всъщност никой от членовете на семейството нямало да влезе повече в къщата. Хората от прислугата също не пожелали да останат там и се разотишли, така че само за ден тя останала напълно безлюдна.
   И из селото започнало да се шепне, че нощем зад прозорците проблясват светлини, че се чуват гласове и какво ли още не. Може би дръзки крадци са тършували из стаите. Но сигурно е, че за по-малко от две години къщата на Бобанови се разрушила напълно до състоянието, в което я бях видял и аз. Никой не докосвал руините й. За хората едва ли би могъл да остане незабелязан странният начин, по който се свличали цели стени от нея, и то винаги по времето на летните бури.
   Дневникът на лейтенант Зиверт бил открит случайно през 1945 година от същия онзи учител, с когото той често си говорел. Бил положен в метална кутия и заровен в земята недалеч от мястото на някогашните бараки на немците. Да се води дневник в армията не е разрешено, така че лейтенантът навярно го е криел там; или пък преди да тръгне в онази последна вечер към къщата на Бобанови, по някаква причина е решил, че дневникът трябва да оцелее, каквото и да се случи по-нататък. Вътре между страниците на самия дневник били и снимките.
   Учителят знаел добре немски и успял да разчете дневника. Освен на бръснаря, той показал находката си на още шест човека. По едно или друго време, но в рамките на не по-вече от десет години, те всички загинали. Никой не починал от заболяване, макар и краткотрайно. За трима от тях имало достатъчно основания да се приеме, че сами са сложили край на живота си, а при останалите това можело единствено да се предполага, или пък смъртта им да се обясни с някакъв нещастен случай. Пръв умрял самият учител; той се удавил в един планински вир и оттогава повече никой не видял дневника, но смъртта продължавала да застига тези, които вече го били държали в ръцете си и разглеждали. Само един от тях умрял в присъствието на свидетели и в този случай причината, макар рядка и необичайна, не би могла да се нарече загадъчна - човекът се задавил и задушил с парче храна. И единствено това, подчерта бръснарят, изглеждало като истинска злополука; не някакво изключение от общото правило, а нелепа случайност, от която никой не е застрахован. Гибелта на двама от останалите била прекалено ужасна, за да си я причинят сами; или пък импулсът да сложат сами край на живота си - както в крайна сметка се приело поради липса на друго обяснение - трябва да е бил прекалено силен и непреодолим. Те имали две от най-разпространените тогава в селото занятия - пътен майстор и механик; с тези им занятия донякъде била свързана и смъртта им. Пътният майстор, ветеран още от първите километри на напредването на Бобанов в гората, се заключил в мазето си и си пръснал главата, слагайки в уста каменарски капсул. Механикът, също бивш работник от дъскорезницата, си прерязал сам ръката над лакътя с моторна резачка и кръвта му изтекла, преди да успее - или да поиска - да я спре. Когато се случило това, той нямал работа с машината, която държал в малка работилница на двора си. Нямал причина да я запалва. Но още по-странното било, че въпреки болката и шока намерил сили да я угаси, след като си нанесъл такава страшна рана. Дали не е искал да спре шума, който би довел някой любопитен?
Когато останали от осем само трима, никой от тях вече на се съмнявал кое свързва в една и съща зловеща верига кончината на всеки от приятелите им. Най-младият от тях решил да напусне завинаги селото и се преместил да живее на другия край на страната. Семейството му се съгласило да изплати неговия дял от къщата и земите. Той паднал - или скочил - от влака, когато се връщал тук, за да уреди документите по прехвърлянето. Сега от всички тях бил жив само бръснарят, а последния освен него свидетел на дневника намерили обесен в гората преди по-вече от тридесет години.


***


   - Сигурно вече ми се е разминало, много време стана оттогава - каза старият човек накрая. - Обаче има и друго. От всичките тях само аз не бях ходил горе на онова място, даже и през четирсет и четвърта не отидох. В живота си не съм го поглеждал, не ща и да го погледна. Май това ме е отървало, инак и аз отдавна да съм свършил... Ония снимки...германчето му е викало "лице", но то приличаше на лице и не приличаше. Ако се вгледаш по-дълго в очите, почва да ти се струва, че вътре в тях се вижда уж нещо, но то не може да се нарече и "нещо", то е...все едно каквото щеше да е небето нощем, ако нямаше ни луна, ни звезди. Пълната пустош. Ако се вгледаш в тия уж очи, почваш да си мислиш, че можеш да видиш пълната пустош. И то е...то те примамва. А те - той кимна към земята, очевидно имайки предвид мъртвите си приятели - те разправяха, че откакто са видели снимките, все нещо ги тегли горе при боровете. Разправяха, че онова им се явява насън, говори им, вика ги...
   Гласът му потрепери. Той бавно се надигна от стола, наля си чаша вода и отпи няколко глътки, преди да продължи:
   - И други са сънували страхотии, всички, дето ходиха да гледат боровете. Знаеш ли, че през година-две закарват по някого в лудница? Някои тъй и не се върнаха вече...пък уж не бяха виждали онова. Аз си мисля, че който се качи до горе, вече не е същият. Влиза нещо в него и почва малко по малко да му взема ума. А пък ако види и онова, тогаз вече е свършил - все едно, че самичък го е извикал...
   Аз го помолих да ми опише последната снимка на Марта така както той я е видял. Той трепна отново и ме погледна с уплашени очи.
   - Не мога. И той не е могъл, макар да е започнал. Последните думи бяха задраскани, а под тях беше молитвата. Аз я видях само един път. Но се познаваше, че е Марта. И там беше най-страшното.
   Попитах го какво е станало с другите Бобанови.
   - Старият умря, както ти споменах, месец преди Девети. Получил удар, както седял при министъра. За жена му не знам нищо. Тя беше софиянка. Зет му избяга с голямата дъщеря чак в Аржентина. Те имаха малки деца, две, мисля. Павел нямаше живи братя и сестри, а пък за другите му роднини нищо не съм чувал. Никой от тях вече никога не е идвал насам. И родата им в селото се свърши. Павел не беше роден тука, нито баща му, нито майка му. Дядото, бащата на майка му, той само беше тукашен.
   Имах още два въпроса, но не бързах да ги задам. В проточилата се тишина чувахме цвърченето на лястовиците под стряхата и далечни звуци на музика от говорителя на площада. Денят най-после се беше пречупил на две и един слънчев лъч, позлатявайки прашинките по пътя си, освети далечната стена, където в целомъдрен бански костюм позираше Берта Бенбасат, първата "царица на плажа" във Варна от едни по-невинни времена, през далечната 1934.
   На първия си въпрос не разчитах да получа отговор - ако смяташе да ми каже това, старецът не би го пропуснал в разказа си. Но все пак го зададох.
   - От какво е умряла? - повтори бръснарят - Никой не дойде да ни каже това. Дали е имала рана? Ами че тя цялата е била в рани - още докато се е мятала и чупела там горе. Ония германци дойдоха заедно с баща й, но дали случайно или той ги доведе, не знам. Но тук нито идва полиция, нито разпитваха някого. Само я откараха и това е. Ще рече, старият е замазал работата, за да няма разследване, но защо, не знам. А всеки може да си мисли каквото сметне за добре. Може и аз да си мисля нещо, ама трябва ли да го казвам? Кое променя това?
   Не отвърнах нищо.
   - Виж сега - каза старецът след малко - той поне опита, нали така. Поне опита да направи нещо.
   И сякаш в замяна на този отказан отговор, след като се поколеба малко, той отвори вътрешната врата на салона и не след дълго се върна с една книга в ръце.
   - Това носеше в гората - обясни бръснарят, поставяйки я на масата пред мен.
   Беше лютеранска библия, не джобно войнишко издание, а голяма семейна книга с корици от щампована кожа. Вдигнах поглед към стареца. Изглежда имах отговор на другия си, незададен все още въпрос. Той бе усетил в мен нещо, което го караше да ми се довери и да търси начин да ми помогне. Едва ли предлагаше книгата на който и да е непознат.
   Не посегнах към библията. Той изчака няколко мига, докато се увери, че няма да я взема, и мълчаливо я прибра към себе си.
   - Напоследък почна да става все по-лошо, както никой не помни да е било - обади се той след малко - Не че някога е било кой знае колко добре. Ти сам виждаш колко хора сме останали в село. Който можа, замина, а пък никой, дошъл от другаде, не се задържа. Тук местата са уж хубави за лозя, някои от града идваха да купуват земя за вили, ама никой не остана. Най-много да прескочат за събота и неделя. Минко, кръчмарят де, все ми се смее, ама като свърши работа, пали колата и се прибира да спи в града...
   Старецът замълча и се вгледа в мен. Погледът му беше внимателен и изучаващ, но все пак доброжелателен.
   - Сигурно се чудиш защо ти разправям всичко и тъй нататък. Както и аз се чудя на някои неща у тебе. От близо година започнах да разправям по това-онова от което знам, но никой не ме е слушал колкото тебе. Някои ми се сърдят, че говоря, но с какво си помогнахме, като мълчахме четирисет години? Последните месеци нещо трябва да е станало, защото чужд човек не може да изкара в селото и една нощ. Ние кажи-речи сме...не че сме свикнали, то не може да се свикне с това, но поне сме го търпели и друг път, ама ако ти дойде отведнаж, трябва да е къде по-страшно...сънища,гласове...плачове... И ти ще да си усетил, че тука нощем е...не е като по другите места, да го речем. Какъв си, що си, не знам, но който и да си, не вярвам да можеш да направиш да стане по-лошо, отколкото е. Ама не вярвам и да си дошъл за лошо, макар и да не пипна книгата. Може да си от Де Се-то, или от друго такова място...На кака Стефанка си казал, че пишеш някакви статии, ама какви ще са тия статии нощно време из гората, когато всичко живо се е залостило и не смее да шавне? Добре, добре, няма да питам, щом не казваш, значи тъй и трябва...

***

   Махнах за последен път на стареца, който стоеше на прага на бръснарницата и гледаше след мен. После завих към улицата, където се намира къщата на баба Стефана, приютила ме през тези няколко дни.
   Вървях и си мислех за безбройните поколения хора, населявали през вековете хълмовете и долините на планината. Кой и кога ли бе призовал за пръв път тук едно създание от отвъдчовешките измерения? Или то е било винаги наоколо, черпейки сили от живата плът на растенията, от душата на океана от вековни гори, шумял тук в прастари времена? Различните народи имат различни названия за злия дух на горите - от тенгу в Япония до леший в Русия, но навсякъде преданията са запазили почти еднаква представата за същността му - враждебна сила, която иска отплата за всяка крачка на човека в своите владения и умее да го наказва с ужас и смърт. Някои хора - единици от много, много хиляди - можели да виждат тези създания и да общуват с тях, но и те били само техни слуги, подчинени на волята им. Ледовете идвали и се отдръпвали, човешките потоци минавали един след друг по пътя си от север на юг, от изток на запад, а ръцете на шаманите изрязвали с медно острие върху камъка или рисували върху опъната кожа образите на страшните владетели на лесовете, пред които останалите трябвало да се кланят. Някои получавали сила и власт, но в крайна сметка племената загивали сред отвратителни обреди и израждане - волята, властваща над тях, ги водела все по-далеч от другите хора, по-далеч от селата и огнищата, по-далеч от човешките пътища.
   Мислех си за вековете, през които все някой е поддържал тук огъня на древните обреди, дългите векове на сляп тъмен страх, които в това село сякаш никога не са свършвали напълно. Кой ли е бил негов шаман тогава, допреди четиридесет, допреди петдесет години - Марта без съмнение е можела да го вижда, но дали той се е стремял да я превърне в своя служителка? Заради това ли се е случило всичко? Защо в оня далечен майски следобед той е изскочил от леговището си сред преплетените коренища на боровете толкова внезапно, помитайки в яростта си и част от своята гора? Може би най-тъмната стихия на омразата му е била насочена към семейството и къщата на Бобанов, господаря на секачите; но е възможен и съвсем друг отговор. Способностите, които е имала Марта, често се предават от поколение на поколение, така че е възможно да ги е имал баща й или някой от неговите родители. Безогледната алчност на Бобанов била безспорна и пословична, но дали е възможно да е стигнал дотам, че да изпрати дъщеря си в селото по това време нарочно, по силата на някаква невъобразима договорка?
   Мислех си и за Вилфрид Зиверт, немския лейтенант, когото съдбата е съхранила от унищожителния вихър на световната касапница, за да го хвърли сред още по-голям ужас в това мирно село, до което не е достигало дори ехото на жестоките боеве. Какво ли е преживял той в ония последни дни? В какво ли е видял да се превръща Марта, за да реши да я застреля - защото съм сигурен, че тъкмо това се е случило? През оная нощ, когато един от демоните на прасвета се е носел като черна сянка над земята, Зиверт е погледнал в самото дъно на влудяващия страх.


***

    Сега, когато завършвам тези редове, вече е паднала нощта и ниски парцаливи облаци със странни очертания закриват пълната луна. Някой е усетил намеренията ми и също събира сили. Знам, че има едно място далеч зад тъмните била, където сега удрят мълнии и с трясък се огъват дървета, а гъст черен дим пълзи и се стеле над нацепената земя, и след малко ще трябва да тръгна към него през мрака.
   Научих от стария бръснар това, което ми трябваше, и знам срещу какво ще се изправя след няколко часа. Благодарение на своята, нека го кажа така, официална професия, аз мога да обикалям всякакви места, и това усещане за враждебна мощ, което се разпространява като концентрични кръгове на десетки километри, ме приближаваше с всеки изминал ден и час към селото. Още с идването си знаех, че вече съм където трябва, но едва от стареца научих, че той е излязъл отново в пълната си мощ след цели четиридесет години. Ала не смятам, че нещо вече случило се го е накарало да го стори. Мисля, че усеща някаква промяна, която предстои да настъпи, и иска да се възползва от нея - и трябва да бъде спрян, преди това да е станало.
   Прекарах в писане на тези записки вчерашната нощ и днешния ден, без да мога да си отговоря какво точно ме накара да го направя. Ние, посветените от Кръга, водим самотен живот и може би искам да запазя един спомен за самия себе си от тези няколко дни.
   Не съм издал нашите тайни. През вековете едни или други хора са узнавали за нашето съществуване, наричайки ни с най-различни имена, и много пъти частици от истината за нас са били изтръгвани с мъчения; но досега никой не се е докоснал до някаква поне малко по-значима част от знанията ни. Така и ще истане.
   У мен е най-важната наша реликва, Окситанският Гримоар, и преди да тръгна, трябва да го скрия така, че само посветен да може да го намери. Има хора,които биха дали всичко,за да го притежават, а той не бива да попада в неподходящи ръце.
   Що се отнася до тези страници, смятам да ги оставя под вратата на бръснарницата.Ако аз не успея, в селото все някога ще дойде друг от Кръга; надявам се, че старецът ще бъде все още жив и ще му ги предаде.
   Когато се върна тук сутринта, всичко ще е свършило; тогава просто ще прибера ръкописа и ще си тръгна, и никой никога няма да го прочете.
   
  Ако се върна.







__________________