сряда, 10 септември 2008 г.

Разпитът







- Свободно, сержант. Седнете тук, моля. Вие сте сержант Раул Ернандес, личен идентификационен номер UF3885S6327, така ли е?
- Да, сър. Сектор "Мохаве" от Базата на Обединените Сили, втори батальон.
- Аз съм полковник Дезмънд Колман, началник-щаб на Сектор "Мохаве".
- Да, сър. Искам да кажа, това ми е известно, сър. Вие сте един от преките ми командири.
- Това е майор Беатрис Ланоа, която е следовател от военната прокуратура на Обединените Сили. Сержант Ернандес, призован сте тук, за да дадете показания за инцидент станал на територията на военен обект. Съгласно Устава на Обединените Сили и Правилника за вътрешния ред на Базата на Марс, аз и майор Ланоа трябва да ви разпитаме и да изготвим протокол с показанията ви. Всичко казано от вас ще бъде записвано и може да бъде използвано в разследване или съдебен процес на военните или граждански съдебни власти. Може да ви бъде потърсена отговорност , ако умишлено дадете неверни показания. Разбирате ли добре задълженията и отговорностите си на свидетел, сержант?
- Да, сър, напълно. Готов съм да дам показания.
- Много добре. Сержант Ернандес, спомняте ли си ясно какво се случи на дежурството ви вчера, 12 януари 2095 година, около 22:15 стандартно време?
- Тъй вярно, сър, спомням си добре целия инцидент, с изключение на един кратък период, в който съм бил в безсъзнание. Точно в 20:00 започна дежурството ми в патрулна двойка в Трети периметър, маршрут А7. Около 20:10 се качих в патрулния джип заедно със сержант Стюарт. Сержант Стюарт застана на наблюдателния екран, а аз поех управлението.
- Кой от двама ви беше старши на патрула?
- В патрулните двойки няма старши, госпожо. Всички патрулиращи в Трети периметър са сержанти. Всъщност командир на всички маршрутни двойки е дежурният офицер в координационния център на Периметъра.
- Ясно, продължавайте.
- Един момент. Сержант Ернандес, тези подробности за естеството на службата ви могат да се окажат важни, така че ще ви моля да ги уточнявате и занапред, тъй като майор Ланоа не е запозната с тях.
- Слушам, сър. Всичко вървеше нормално, и в 22:00 си сменихме местата със сержант Стюарт и аз застанах на наблюдателния екран. Трети периметър представлява една голяма ивица, широка около километър и петдесет километра дълга, която заобикаля в полукръг Сектор "Мохаве" и е всъщност външна граница на Базата. Маршрут А7 обхваща пространство от около 10 квадратни километра от тази ивица. Работата на патрула е най-вече да следи за системите за сигнализация и да изпраща периодично тестове към детекторите, тъй като от тази територия изолиращият слой на Базата е най-уязвим. Искам да кажа, ние не търсим собствено нарушители, тъй като при работещи системи за идентификация и охрана проникването им е невъзможно. По всяко едно време в Трети периметър се намират само патрулите с техните машини и никой друг... И тъй, сержант Стюарт пое управлението, като остави предното стъкло открито за директна видимост. Джипът може да се управлява и само от екрана за навигация, който при това позволява да бъде настроен да дава абсолютно същата картина. Но понякога на човек му омръзва и му се дощява да го кара като нормална кола...
- Разбирам. Е, това не е нарушение. Продължавайте, моля.
- Да, сър. Все пак, ако карахме на екран... Тъй или иначе, няколко минути след като пое волана, Стюарт изведнаж извика: "Да ме вземат мътните!", и рязко закова колата. Аз тъкмо си бях налял кафе и го разсипах цялото върху себе си; бях повече ядосан, отколкото уплашен, защото според уредите всичко си беше наред. "Стюарт, копеле тъпо!", извиках му (извинете ме, госпожо майор), защото помислих, че си прави някаква шега. "Господи!", каза тогава Стюарт , "погледни, Ернандес". Е, аз и без това гледах в наблюдателния екран, но там нямаше нищо за гледане, а и всички детектори мълчаха. Изругах го отново и му казах да престане с шегите, а той направо ми се развика: "Сляп ли си, по дяволите! Право пред нас е!". "Стюарт", казах му, "от тук виждам не само какво има пред нас, а и в панорама от триста и шейсет градуса, и ти го знаеш не по-зле от мен, тъй че престани вече или ще ти изтропам рапорт!". "Просто погледни", отвърна ми той. Реших хубаво да го наредя след дежурството и вдигнах полусферата на екрана над главата си - трябваше да се уверя, че е добре, защото, макар и рядко, в Периметъра се случва хората да получават халюцинации. И тогава... е, ами тогава и аз го видях.
- Видяхте какво, сержант?
- Човек, сър. Стоеше на около десет метра от нас, точно срещу кабината, както бе казал Стюарт. Трети периметър е достатъчно добре осветен, тъй че веднага го познах. Беше майор Брайънт, началникът на интендантството в Сектор "Мохаве".
- Сержант Стюарт позна ли майора?
- Не бих могъл да кажа, сър. Може би не, защото Стюарт дойде неотдавна при нас от Сектор "Небраска", а ние от патрулите нямаме пряка работа с майор Брайънт. Но майорът носеше униформа с отличителните знаци на нашия Сектор.
- Разбирам. Какво се случи след това?
- Когато погледнах към него, майор Брайънт стоеше неподвижно, а в следващия момент тръгна към нас. Тогава Стюарт включи всички фарове и прожектори на джипа... и майорът отскочи от светлината им.
- Отскочи от светлината?
- Да, сър. Не бих могъл да го нарека иначе. Просто майорът за част от секундата вече се намираше встрани от светлините на джипа. Макар че ние пак го виждахме ясно, разбира се. Той се насочи към лявата страна на колата, към мястото на Стюарт, и докато се усетим, вече беше до страничната врата. Той се... взираше вътре. Взираше се в нас. Не би трябвало да е възможно, защото отвън не може да се види нищо, но... правеше тъкмо това. Дори чух как Стюарт промърмори нещо като "как тъй може да ме гледа право в очите", което ми се стори много странно, защото аз пък бях сигурен, че майорът гледа мен в очите.
- Имали сте чувство, че ви гледа?
- Не, госпожо. Искам да кажа, не беше само чувство. Той гледаше право в мен, а аз не можех да откъсна поглед от неговия. Очите му бяха кървясали, или силно възпалени, във всеки случай, бяха много червени. И докато продължаваше да ме гледа, го чух как казва: "Моля ви, пуснете ме вътре".
- Това възможно ли е? Възможно ли е да го чуете отвътре?
- Напълно, сър, ако са включени външните микрофони.
- Бяха ли включени външните микрофони, сержант Ернандес?
- Наистина не бих могъл да си спомня, сър. Не сме имали причина да го правим, но може би Стюарт ги е включил машинално заедно с фаровете.
- Добре, продължавайте. Какво се случи след това?
- Чух, че Стюарт казва: "Трябва да го пуснем, той се нуждае от помощ". Въздухът в Трети периметър не е отровен, всъщност донякъде е годен за дишане, само че налягането на кислорода е много ниско. С една дума, дори и здрав човек не би могъл да издържи дълго без маска. Но аз викнах на Стюарт да не е посмял, защото поне до този момент майор Брайънт се явяваше нарушител, независимо от чина и ранга си. Тогава майорът долепи дланта си до външния идентификационен сензор и на екрана излезе, че всичко е о'кей, тоест оказваше се, че той има право да се намира в Периметъра.
- Един момент, сержант. Преди малко казахте, че до Трети периметър достъп имат само патрулите.
- По принцип е така, сър. Все пак това не е някакво специално правило. Искам да кажа, никъде не е упоменато, че не би могъл да бъде разрешен достъп и на други лица. Тъй или иначе, аз имах намерение да докладвам на дежурния офицер, преди да предприема каквото и да е. Но докато успея да се свържа, Стюарт вече беше деблокирал вратата. Опитах се да го хвана за ръката, но той се измъкна и ми извика: "Какво ти става, по дяволите? Не можем да го държим вън!". И в следващия момент... в следващия момент майор Брайънт протегна ръка, сграбчи Стюарт за врата и го измъкна от джипа с един замах, все едно е парцалена кукла. Стюарт тежи... тежеше поне сто и десет килограма и беше силен като бик, а майорът го понесе така леко, че краката му почти не опираха в земята.
- Майорът е хванал сержант Стюарт и го е понесъл?
- Да, сър, с една ръка. Отнесе го на около десет крачки от джипа и го тръшна върху коляното си, така че се чу как гръбнакът изтрещя, а Стюарт не спираше и не спираше да вика.
- Вие какво правехте в това време, сержант?
- Аз... натиснах бутона за тревога и за няколко секунди останах неподвижен. Всичко беше толкова... неочаквано и стана тъй бързо, че... отначало не успях да реагирам. Факт е, че изгубих няколко секунди, може би пет или шест, не по-вече. Когато майорът счупи гръбнака на Стюарт, вече го бях взел на мушка и в следващия момент започнах да стрелям. Правилникът е категоричен, че при явно нападение над патрула се стреля без предупреждение, независимо кой е извършителят. Изпразних цял пълнител в гърба на майора, а той просто продължаваше да върши... да върши това, което беше започнал.
- Какво по-точно?
- ... Майор Брайънт се наведе, изви шията на сержант Стюарт и го... захапа, сър. После... завъртя глава нагоре и настрани, сякаш... нали знаете, както лъв убива зебра. Ръцете на Стюарт започнаха да треперят, пръстите му се свиваха конвулсивно, а после той затихна. Тогава... майорът извърна лица към мен - по брадичката му се стичаше кръв, и... и видях как...
- Да?
- Ами, видях как той се облиза. Облиза кръвта. Бог да ми е на помощ, наистина го видях, сър. После той хвана тялото и го отнесе още двайсетина крачки нататък. И... там се наведе отново и пак захапа шията на Стюарт. Виждах ясно как адамовата му ябълка се движи нагоре и надолу, като на човек, който пие на големи глътки. Беше обърнат почти право срещу мен, но сякаш му беше все едно дали съм там. Погледна ме едва когато сложих нов пълнител и дръпнах затвора. Тогава вдигна глава и ми каза: "Ще дойда и за теб, войнико".
- Искате да кажете, че е извикал? Бил е доста далеч от вас, нали?
- Да, сър, беше далеч, но не викаше, и въпреки това го чух съвсем ясно, все едно стоеше до мен. Може би... понякога в Периметъра има странни акустични явления, той всъщност е едно затворено пространство... Не знам. Тогава аз превключих на единична стрелба - не исках да засегна Стюарт, макар че нямаше как да му навредя повече - прицелих се между очите на майора и стрелях няколко пъти, но отново без никакъв резултат.
- Използвахте ли лазерен коректор?
- Не, госпожо, употребата им е забранена в Периметъра, тъй като могат да предизвикат смущения в детекторите.
- Какво се случи след това?
- Не знам... искам да кажа, някъде по това време ще трябва да съм изпаднал в нещо като транс, във всеки случай съзнанието ми най-вероятно се е било изключило за малко. Следващото, което си спомням е, че стоях прав, все така с пушката в ръце, а индикаторът за боеприпаси светеше на нула. Тоест, изстрелял съм всичките тридесет куршума на единична стрелба, но не си спомнях това, с изключение на първите няколко изстрела. И... майор Брайънт... беше оставил Стюарт да лежи на земята и се намираше приблизително по средата на разстоянието между тялото му и мястото, където стоях аз.
- С една дума, майорът е тръгнал към вас?
- Да, сър, но аз не съм видял кога е станало това. Просто следващият ми спомен е, че майорът стои на около десет крачки от мен и ме гледа.
- Спомняте ли си дали ви каза нещо?
- Не, сър, не ми е говорил повече. Но... ще ви го кажа тъй, както го видях - той... е, ами той ми се усмихваше. Беше кошмарна усмивка, не ще и дума, защото вече цялото му лице беше в кръв, не само устата. Аз си помислих, но някак много вяло - всичките ми мисли течаха страшно бавно - че трябва да презаредя и отново да стрелям; после пък изведнаж ми хрумна, че майорът всъщност е болен и трябва да се приближа до него, за да се опитам да му помогна... дори, не съм сто процента сигурен, но мисля, че направих една крачка... И точно в този момент от всички страни започнаха да прииждат патрулни джипове, общо седем или осем. Майорът изведнаж настръхна, пръстите му се свиха като нокти на хищна птица и той се нахвърли срещу предния джип... Знам, че звучи странно - човек да се нахвърли срещу петтонна машина, но... наистина изглеждаше така. Все едно пума скачаше срещу бизон. Той се метна настрани от светлините на фаровете, също както преди това бе отскочил от нашите светлини, и заобиколи джипа отстрани. Тогава джипът намали, и от него скочи в движение капитан Нортън, дежурният офицер от координационната централа. Тя му извика нещо и майор Брайънт изведнаж се усмири.
- Чухте ли какво му извика тя, сержант?
- Чух го ясно, сър, но не го разбрах. Бяха две или три думи, и звучаха като... не знам, малко като латински.
- Латински?! Не беше ли на някой от езиците, които се говорят в Базата, да речем испански?
- Не, сър. Та аз знам испански не по-зле от английския. А и защо капитан Нортън да говори на майора на испански, те и двамата са янки... уф, по дяволите... искам да кажа, извинете ме, сър. Изскочи ми от устата.
- Е, предлагам да изтрием това от протокола, сержант Ернандес. Не ви трябва наказание за нарушаване правилата за етническа толерантност.
- Тъй вярно, сър, благодаря ви. Извинявам се още веднаж. Извинявам се и на вас, госпожо.
- Аз едва ли бих могла да бъда наречена янки, но все пак ще приема извиненията ви... Не бихте ли могли да повторите това, което е извикала капитан Нортън, да го възпроизведете, дори и само по звучене?
- Не, госпожо, наистина не мога. Може би е било някакъв командирски код. Майор Брайънт е по-старши по чин, но капитан Нортън като дежурен офицер на Трети периметър навярно е разполагала с императивен код и за старши чинове. Тъй или иначе, майорът спря на място, а капитан Нортън и двамата сержанти от нейния джип го повалиха на земята. След секунди наоколо почнаха да спират и всички останали, мен ме прибраха в друг джип и ме закараха в клиничния корпус. И това е всичко, което знам за инцидента.
- Сержант Ернандес, бихме искали да чуем вашето лично мнение за този случай. Имате ли някакво обяснение за станалото?
- Страхувам се, че не, сър. Искам да кажа, предполагам, че майор Брайънт е получил някакво психично разстройство. Трябва да приема и вероятността и аз евентуално да съм бил засегнат от нещо подобно. Възможно е и тримата - майорът, аз и Стюарт да сме се разболели от едно и също, а при всеки един проявите да са различни, макар аз лично да не знам дали това е възможно. Ако не беше толкова смахнато, бих казал, че прилича на историите на оня ефрейтор Спарк... оня, който се разболя и го отзоваха, нали си спомняте.
- Да, но майор Ланоа не знае за това, така че бихте могли да го разкажете.
- Ами, ефрейтор Спарк работеше като готвач при нас в Сектор "Мохаве" и все разправяше истории за вампири. Според него, на Марс има идеални условия за тях, тъй като изолиращият слой не допускал пряка слънчева свсетлина, а повечето изкуствено осветление било със спектър, който не им пречел. Според Спарк, никъде в Базата нямало и грам сребро - имало злато, платина, цялата таблица, но никакво сребро. А също нямало и късче истинско дърво. Освен това, той твърдеше, че на няколко пъти заявявал да му изпратят за кухнята чесън, но от карантинната служба все му отказвали. Той ходеше навсякъде с една джобна Библия; веднаж Библията му изчезна и Спарк буквално полудя. Шест човека едва успяха да го озаптят.
- Вие лично какво мислите по този въпрос?
- Според мен, сър, ако вземем да вярваме на истории за вампири, по-добре ще е да си стоим на Земята, нали така? Космосът винаги ще ни изправя пред неизвестности и загадки, но нямаме друг избор, освен да търсим рационалното им обяснение и решение. Така мисля, сър. Това е част от подготовката ми.
- А как си обяснявате факта, че майор Брайънт не се е виждал върху екрана? И че не сте успели да му навредите с изстрелите си?
- Може би е имал девиатор, сър. Те са забранени в Базата, но някои от техниците ги сглобяват нелегално. Щом един офицер има достъп до Периметъра, не е кой знае колко трудно да внесе там и девиатор. Ако е добре направен, с него човек може да "изчезне" почти напълно от наблюдателния екран. Трябва много внимателно взиране, за да го откриеш. Предполагам, че е носил и защитна жилетка. Нашите куршуми нямат голяма пробивна сила, за да не повреждат изолиращия слой. Вярно, аз не го раних дори и когато стрелях в главата му - засега нямам друго обяснение за това, освен че не съм улучил нито веднаж, колкото и да е невероятно.
- Вие вярващ ли сте, сержант Ернандес? Не сте длъжен да ми отговаряте, ако не желаете.
- Католик съм, сър, но не особено последователен във вярата.
- Хм... е, да, каквито сме почти всички тук, за съжаление. Добре, сержант Ернандес, това е всичко засега. Може би ще се наложи да ви извикаме отново. До второ нареждане сте длъжен да пазите в тайна всичко, което ви е известно за този случай. А сега, предполагам, се нуждаете от малко почивка. Ще наредя да ви отпуснат няколко часа в депривационната капсула.
- Благодаря ви, сър. Наистина имам нужда.
- Добре, свободен сте.

***

- Ще трябва да наградим Вайълит Нортън. Справила се е отлично със ситуацията.
- Да, вече си помислих за това... Ама че работа. Кой би предположил? Ветеран като Брайънт...
- Той се оказа просто един негодник, Дезмънд. Не може да не е усещал, че не е добре, но си е мълчал. Това го прави престъпник, не смяташ ли?
- Права си, разбира се. Е, сега му предстои да отговаря за всичко това.
- В доброто старо време изобщо нямаше да се церемоним с такъв като него.
- Така е, Беатрис, но вече имаме Етичния Едикт.
- Да-а, проклетият Едикт.
- Е, недей така. Сега, когато сме на прага на звездите, не можем да се отнасяме един с друг както във варварските времена.
- Може би, но понякога старите времена много ми липсват.
- С кой не е така? И като стана дума за това, какво ще кажеш да си спомним за малко миналото? Не съм те канил на вечеря, откакто се видяхме в Болоня - беше някъде около 1850 година, струва ми се.
- О, Дезмънд, много си мил, но се страхувам, че тази гадна консервирана кръв ще убие цялата романтика.
- Беатрис, Беатрис, Беатрис... бих ли предложил консерви на една дама? Забрави ли, че сержант Ернандес все още е на наше разположение?
- Дезмънд!... Наистина ли ще го направиш!
- Да, мога да уредя нещата. Нали затова го пратих в капсулата. Дори е наложително, защото той е прекалено логичен и наблюдателен, за да го оставим да се мотае наоколо. А и ние също заслужаваме една малка награда, не смяташ ли?






video