сряда, 29 юли 2009 г.

Завръщане ( tribute към ТО )









     "Съществото, каквото и да бе то, най-сетне се добра до пиедестала,който бе осветен от мощните фарове. Беше висок около метър и половина ( колкото детски бой ) и бе от гранит - най-разпространения строителен материал в Нова Англия. Върху него стояха хванати за ръце момче и момиче, изваяни от бронз, свели глави, сякаш шепнеха молитва или бяха потънали в печал. Снежната пряспа почти закриваше пиедестала, но металната табелка на лицевата му част още се виждаше. Сивият падна на коленете на Джуонси, изчисти снега и прочете следното:


ЗА ОНЕЗИ, КОИТО ИЗЧЕЗНАХА ПО ВРЕМЕ НА БУРЯТЯ
31 МАЙ 1985 ГОДИНА
И ЗА ДЕЦАТА
ЗА ВСИЧКИ ДЕЦА
С ОБИЧ ОТ БИЛ, БЕН, БЕВ, ЕДИ, РИЧИ, СТАН, МАЙК
КЛУБЪТ НА НЕУДАЧНИЦИТЕ

Отдолу с червен спрей и с разкривени букви бе написано следното съобщение, което също бе осветено от ярките фарове на джипа:

П Е Н и уа й з Е ЖИВ "
____
"Капан за сънища"



"Едно чудовище никога не умира"
____
"Куджо"




1.



То/2008


На два пъти почти го бяха убили. Всъщност втория път наистина го убиха - aко не беше се спасило онова единствено от децата му, То щеше да загине завинаги. Но тъй като не беше обикновено същество ( не беше дори обикновено чудовище), тази оцеляла частица от него щеше да му е достатъчна, за да възвърне един ден цялата си предишна, изначална същност. Не веднага и не наведнаж, но То умееше да чака. А и имаше на разположение цялото време на Вселената. Разбира се, някои неща трябваше да свърши още сега. След някоя и друга година - частица от мига по неговите мерки за време - нито един от онези хора нямаше да е сред живите; но То изобщо не възнамеряваше да ги остави да умрат в собствените си легла. Първият му сблъсък с тях го бе принудил - като никога дотогава - да прави планове. След втория То вече се бе научило да контролира и управлява яростта си. Този път щеше да удари точно както и когато трябва. Нямаше да успеят да го подведат отново. Никакви грешки повече.

През онази пролет, преди да прекъснат - за малко - съществуването му, То бе успяло да усети, че е на път да се случи едно много неочаквано и обезпокоително събитие. В последните месеци преди сблъсъка в Дери бе започнала да се образува нова група от седем хлапета.Както и предишните, всички те спадаха към вида на най-предпочитаните от него жертви - неуверени в себе си, но и притежаващи неподозирана сила; с богата фантазия и много страхове, които можеха да подхранват силата им или пък да ги довършат. Всяко едно от тях му се бе изплъзвало поне по веднаж с хитрост или късмет. И за да е картината пълна, те също си имаха Водач, който много приличаше на писателя. Включително и по това, че То бе убило брат му, както навремето бе убило и брата на писателя. Тогава, в очакване на голямата битка, То нямаше достатъчно време да се занимава с тази нова и все още несвързана здраво група, а след удара, който понесе, вече нямаше и възможност да го стори. Когато съзнанието му отново се пробуди сред мрака на Каналите, за пръв път откакто съществуваше го връхлетя ужасът от неизвестното. Помнеше миналото, целия безбрежен океан от време; но нямаше никаква представа какво се е случило, докато го е нямало. За известно време го беше вцепенило от страх самото осъзнаване на факта, че ще трябва да се изправи пред една непозната и може би опасна действителност.
А всъщност се оказа, че беше отсъствало съвсем за малко, даже и според човешките представи: само няколко години. Отначало дори реши, че няма смисъл да се тревожи повече за онези хора, които отново бяха забравили всичко ( а докато все още помнеха, си мислеха, че са го победили ). Но почти веднага след като отвори съзнанието си, техните погледи изведнаж отново се обърнаха към Дери. То побърза да се скрие в съня си, а те се събраха за малко в града, но така и не успяха ( или не пожелаха ) да разберат какво всъщност са усетили. Точно тогава и направиха оня паметник на мястото на Водонапорната кула, оставиха го като един вид знак за подсещане; а после пак се пръснаха, и пак забравиха всичко. Докато спеше ( и същевременно узнаваше какво се случва ), То си обеща един ден да хвърли пиедестала върху покрива на новото училище. Постепенно обаче започна да осъзнава, че паметникът всъщност му харесва. Нека те да си мислят каквото си искат - този паметник всъщност бе вдъхновен от него; беше паметник на страха им. Харесваше му дотам, че започна понякога да се навърта около него, без да прекъсва съня си.
А сега смяташе да излезе малко по-рано от този сън. Отмъщението само по себе си щеше да му донесе неописуема наслада, но имаше и нещо друго. Тези хора бяха опасни. Налагаше се да приеме, че има и Друг, и че той е способен да им помага дори и сега, когато вече са толкова стари; не можеше да се изключи и вероятността те някак да успеят да предадат силата си на своите възможни заместници - някогашните хлапета, чиято група сама се беше разпаднала след онази страшна за То пролет.
Но То щеше да се погрижи това да не се случва. По най-сигурния начин. Може и да имаше Друг? ДРУГ? друг? ), но самият факт, че той не смее да се изправи срещу него, говореше достатъчно красноречиво за това кой от кого се страхува. Този път щеше да ги убие до един. Първо оня несбъднат Водач - просто за всеки случай. А след това и тях.
Те остаряваха с всеки изминал ден, а То се възраждаше. И когато настъпеше моментът, щеше да е достатъчно силно, за да ги посрещне отново.
Долу. 
Сред мрака.

_____

2.





Артър Белууд /май 2008



Хора, които бяха виждали на живо Майк Хътчинс, покойния фронтмен на INXS, понякога намираха прилика между него и Артър Белууд. Дори веднаж някакъв тип, когото Артър не беше срещал дотогава и не срещна никога след това, го бе държал цял следобед за лакътя, разказвайки му какъв велик филм ще направи за Майкъл с Артър в главната роля. Разбира се, от това не излезе нищо, пък и тогава Артър все още играеше главна роля в своя собствен филм, така да се каже. При желание наистина можеха да се намерят известни прилики между двамата, но откакто преди два месеца бе оставил брадата си да расте свободно, Артър постепенно бе започнал да прилича не на друг, а на музиканта, от когото най-много се възхищаваше - Джим Морисън; не на брадатия Вал Килмър от оня филм, а на истинския Джим Морисън.
Причината Артър да си пусне брада, както и да върви в момента без някаква конкретна цел нагоре по Канзас Стрийт беше една и съща - той просто нямаше по-смислено занимание, след като възраждането на неговата група "Белууд" се бе отложило за неопределено бъдеще. Последното им не чак голямо, но поне прилично турне бе приключило преди две години - и бе започнало, минало през и завършило с песни, някои от които писани по времето, когато дори и Майкъл Хътчинс беше все още жив. В началото на тази година Артър бе тръгнал да търси мениджър за ново турне, но всички по-сериозни хора от бранша вече избягваха да се захващат с него. Накрая се стигна дотам в една новосъздадена агенция да го питат дали "Белууд" не са кънтригрупа, кръстена на едноименното градче в Илинойс. Това беше дъното. Ако все пак имаше нещо, заради което да си заслужава да продължат, това беше фактът, че музиката им всъщност не беше станала по-лоша през изминалите години. Истинските познавачи дори смятаха, че в това отношение групата върви напред. Проблемът дойде от там, че в един момент Артър бе избрал да играе не по правилата. След третия албум, който почти повтори успеха на другите два, той изведнаж реши, че може сам да се заеме с продуцирането на четвъртия. Не се остави да го разубедят, макар че неговият басист, ветеран от клубовете в Ел Ей, посрещна с истински ужас тази новина, поднесена му от Артър в една кристално свежа калифорнийска утрин: "За Бога, Артър, я се опомни! За кого се мислиш, за Джин Симънс ли? Тези хора могат да те погълнат за закуска, дори без да те дъвчат!". Както и се случи, разбира се. Последвалите няколко години се оказаха истински кошмар, и Артър бе готов да благодари всяка сутрин с горещи сълзи на Господа, че въпреки това никое от момчетата не го заряза.
През март Артър вече се беше отказал от идеята за ново турне и тъкмо обмисляше дали да не предложи на другите да зарежат цялата тази работа, когато облаците сякаш малко се поразсеяха. Един почти неизвестен за публиката, но със статут на жива легенда в техния професионале свят продуцент, Дейвид Фелдман, наричан още Влекача Дейви, се съгласи да работи с тях за следващия им албум. Прякорът на Влекача Дейви не съдържаше някакъв вид сарказъм по повод на външния му вид - поне според Артър, той би могъл да изкарва добри пари дори само като обикаля света и демонстрира нагледно вредата от анорексията - а на способностите му да възвръща към живот почти мъртви за шоубизнеса имена ( като "Белууд" например ). Само за два месеца Фелдман извърши дела, които за Артър спадаха към рубриката на свръхестествените явления - забрани им всякакви снимки и носталгични интервюта, пусна слух, че готвят нещо ГОЛЯМО, успя да внуши на една от новите и нашумели калифорнийски групи идеята да запишат кавърверсия на "Градския езически заклинател", хит на "Белууд" от края на 90-те ( като при това извъртя всичко така, че ония момчета накрая останаха с убеждението, че едва ли не от деца са мечтаели за подобно нещо ), а след това запретна ръкави до раменете и бръкна дълбоко в тресавището от демозаписи, прекарвайки по двайсет часа на ден в студиото. Лошото беше, че за съжаление талантът на Фелдман бе съизмерим единствено с лудостта му: никой не беше виждал този тип да яде каквото и да е; пиеше само минерална вода или прясноизцеден ябълков сок, и то с такова отвращение, сякаш са котешка пикня. След три седмици напрегната работа се случи неизбежното - реаниматорът на обречени рокендрол каузи сам изпадна в състояние изискващо реанимация и се оттегли за неопределено време в своя втори дом, една от болниците за Богати Откачалки. Разбира се, вече и дума не можеше да става да продължат без него, затова те решиха да си дадат малко почивка, през която всеки да обмисли нещата сам за себе си. Такова беше всъщност и последното напътствие, дадено им с угасващ глас от техния почти нематериален ангел-хранител. Дори и при желание Фелдман нямаше възможност да общува с тях от болницата, защото там не толерираха връзките с останалия свят. Можеха само да четат енигматичните сведения за състоянието му, които получаваха по интернет веднаж седмично, и да се надяват колкото може по-скоро Влекача пак да се върне при тях с що-годе прикрит от плът скелет.
Другите от групата си останаха в Калифорния, но Артър някак неочаквано за самия себе си реше да изчака завръщането на Фелдман в играта чак в родния си Дери, където бе идвал не по-вече от три-четири пъти за последните петнадесет години. Обикновено предиобедите минаваха в разговори с родителите му, вечер излизаше с някой от малкото останали тук някогашни приятели, а няколкото часа преди свечеряване бе запазил лично и само за себе си и най-често ги прекарваше в бавни разходки из местата, където бе преминало детството му. Както всеки път, така и днес маршрутът му щеше да завърши на хълма в края на Горната миля, където някога се бе издигала Водонапорната кула. Още от първите дни на идването му в Дери това място по някакъв начин се бе превърнало за Артър в точката, където времето сякаш се пресичаше с пространството. Застанал на хълма, той можеше да затвори очи и леко да се сниши надолу, за да изравни ръста си с този на десетгодишния Артър, по-малкото момче на Белууд; и щом ги отвори отново, почти да повярва, че миналото е неуязвимо; че той пак е Арти с изподраните колене и лакти; че Джери, жив и здрав, е някъде тук наоколо и че двамата един ден непременно ще идат в Калифорния, за да направят най-великата рокгрупа на света, "Белууд брадърс"... Артър беше на единадесет ( а Джери мъртъв ), когато Водонапорната кула рухна, и в следващите няколко години тук имаше просто празно пространство. Паметникът не би могъл да се нареди сред декорите на детството му, но все пак и той по някакъв начин го връщаше там. Освен че брат му се беше оказал последната жертва на незаловения никога сериен убиец, вилнял из града в последните месеци преди урагана и рухването на кулата, и самото момче от паметника поразително приличаше на Джери. В това може би нямаше нищо чудно - напълно беше възможно скулпторът да е гледал някоя снимка на Джери от тогавашните вестници. Артър така и не намери сили да попита родителите си за това. Познатите му не знаеха нищо по въпроса - паметникът просто бил докаран един ден и поставен без много шум върху предварително готовия пиедестал, а управата на града не била плащала нито цент за цялата работа. Майка му беще споделила с него само едно нещо свързано с паметника - тя и още няколко жени, роднини на загинали през онази пролет деца и възрастни, редовно ходели да заличават вандалския надпис от плочата, който обаче след някоя и друга седмица отново се появявал, без някой да успее да залови извършителя.
Артър изкачи хълма по Наблюдателницата на Картър и се отпусна на най-близката пейка. Макар и да бе вървял бавно, краката леко го наболяваха - Артър Белууд не спадаше към категорията на рокзвездите, които сутрин бягат за здраве ( в това отношение дори съществуваха съмнения доколко все още спада към която и да е категория рокзвезди, хахаха ). Тези тихи и самотни часове в очакване на залеза, белязани със забравеното вълшебство на прохождащото новоанглийско лято, в най-голяма степен затвърждаваха чувството му, че се е завърнал у дома - чувство, което Артър бе приел с известно смущение, но и с някаква чиста и спокойна радост. Нали казват, че понякога трябва да се върнеш за малко към началото, преди да продължиш напред?
Той се загледа към зеления кинжал на Пущинака, който някъде отвъд погледа му се прицелваше в сърцето на града. Както и в предишните дни, отново го споходи едно почти забравено настроение - желание да посегне към китарата, за да изсвири някоя красива мелодия или пък да сподели тази гледка с любимо момиче.
Наоколо както обикновено нямаше никакви хора. Това беше добре дошло за него, но все пак му беше чудно как така никой не може да оцени красотата и очарованието на това място. Хората никога не ценят това, което притежават.
Макар че все пак... Някога хълмът беше любимо място за разходка на всички в Дери. Артър бе склонен да допусне, че нещата са се променили след наводнението и урагана и мястото вече навява лоши спомени. Това беше едно правдоподобно обяснение - но само що се отнася до възрастните. Защо обаче нямаше хлапета? За сегашните хлапета рухването на Водонапорната кула би трябвало да е просто едно полулегендарно събитие от времето, когато още не са били родени. Страшно и трагично събитие, но от хлапетата не можеш да очакваш да имат кой знае какъв респект към него - на хлапетата им дай да се завират там, където възрастните избягват да ходят.
А като се замисли над това, Артър се сети и за още нещо, което му бе направило впечатление при днешната разходка. Градът беше притихнал и изглеждаше направо като изоставен. Не беше се разминал кажи-речи с никого, докато вървеше по Канзас Стрийт. Дори и центърът беше почти безлюден, а децата, включително и най-малките, днес му се струваха някак прекалено тихи, прекалено... послушни, сякаш до едно се бяха наговорили вече да бъдат Добри Деца - по начина, по който разбират това възрастните... Това почти му напомняше за нещо полузабравено, почти го връщаше към времето, когато...
Зад гърба на Артър се разнесе един звук, който би могъл да се получи само от триенето на камък върху камък. Макар да беше преживял няколко леки земни труса, като всеки човек, прекарал по-дълго време в Калифорния, той стреснато подскочи и се озърна. Звукът определено бе дошъл откъм паметника, но двете му фигури си стояха на мястото, така че дори и да беше имало трус, той едва ли можеше да се нареди сред най-силните. Но имаше нещо друго. Върху плочата сега личеше не просто вандалски надпис - цялата плоча бе нашарена с червен спрей. Беше ли погледнал нататък, преди да седне на пейката? Май че не. Но беше сигурен, че дори и оня надпис го нямаше вчера. Бяха го почистили за последен път преди седмица. Още едно огорчение за майка му и нейните клети приятелки.
Той се приближи до плочата и няколко минути смаяно препрочита отново и отново това, което беше написано върху нея:

БИЛ ДЕНБРОУ ВЕЧЕ НЕ МОЖЕ ДА ПИШЕ И СКОРО ЩЕ НАЛАПА ДУЛОТО!

БЕН ХАНСКОМ ОТНОВО Е ДЕБЕЛ И ГО ЧАКА ИНСУЛТ!

БЕВЪРЛИ МАРШ СЕ ЧУКАШЕ С НЕГРИ ЗАЩОТО ДЕБЕЛАКЪТ ТАКА И НЕ РАЗБРА ЧЕ Й ТРЯБВА САМО ЗДРАВО ЧУКАНЕ И ЗДРАВ ПЕРДАХ!

ЕДИ КАСПБРАК ИЗНАМЕРИ НОВО ЛЕЧЕНИЕ ЗА АСТМА - ДА ТИ ОТКЪСНАТ РЪКАТА ДО РАМОТО!

РИЧИ ТОЗИЪР ИМА РАК НА ПРОСТАТАТА!

СТАНЛИ ЮРИС ИСКАШЕ ДА ГО КРЕМИРАТ НО ГО ПОГРЕБАХА ЗАЩОТО БЕШЕ ДРИСЛИВ ЕВРЕИН И ЧЕРВЕИТЕ НАКРАЯ ГО ДОКОПАХА!

МАЙК ХЕНЛЪН СКОРО ЩЕ СИ СПОМНИ ВСИЧКО И СЪРЦЕТО МУ ЩЕ НАПРАВИ ТРЯС-ПРАС (ХА НА БАС)!"

Над всичко това стоеше и вече познатият му отпреди надпис:

"ПЕНИУАЙЗ Е ЖИВ"

Без да си дава сметка какво прави, Артър закри с длан устата си в отдавна забравен детски жест на смайване. Беше чел много пъти имената върху плочата, но те нищо не му говореха и той смяташе, че са на хората платили паметника -вероятно роднини на някои от загиналите, които живеят извън Дери. Но сега, виждайки ги целите, изведнаж разбра, че повечето от тези имена му бяха познати.
Бил Денброу - беше го срещнал на един холивудски купон ( не че Бил беше голям купонджия ) и там бе научил, че и той е от Дери. Тогава спонтанно му възникна идеята да кръсти втория им албум ( върху чиято обложка щеше да пише "на Джери" ) на романа на Бил "Черните бързеи" и Бил му беше казал: "няма проблем, действай". Беше сигурен, че е чувал и името на Бен Ханском. Художник ли беше или дизайнер? Във всеки случай, човек на изкуството. Бевърли Марш имаше няколко серии от бутикови дрехи, по които и рокаджиите си падаха. Ричи Тозиър... Артър не само знаеше кой е той, но и се съмняваше дали сред калифорнийските му познато би се намерил човек, който да не знае - когато излезе първият им албум, Ричи бе казал за него, че "гаражният рок срещна Бела Барток", наливайки още гориво в мотора им. Колкото до Майк Хенлън - беше го зърнал за последно завчера. Всеки живял в Дери като хлапе кога да е през последните тридесет-четиридесет години знаеше кой е Майк Хенлън.
Само имената на Еди Каспбрак и Станли Юрис не му говореха нищо.
Както стоеше, все още втренчил поглед в написаното, Артър изведнаж изтръпна. От краищата на някои думи бяха започнали да се стичат надолу малки вадички. Това значеше, че... възможно ли беше някой да се е приближил толкова тихо, че изобщо да не го усети, а на всичко отгоре да напише със спрей всичко това? А всъщност тази боя не приличаше на излязла от спрей - боята на спрея не би се стичала така. Приличаше на това, което явно трябваше да имитира с цвета си, приличаше на...
Отново се разнесе звукът от преди малко и този път двете фигури наистина се поклатиха.
Артър ги погледна, като инстинктивно потърси лицата им - сякаш бяха живи хора - подчинявайки се на един стереотип на мислене, който с частица от секундата изпреварва логиката.
Но се оказа, че е имал основание да го стори. Децата вече не бяха свели глави надолу, а гледаха право към него.
Момчето все така приличаше на
( беше )
брат му, но сега Артър разбра и на кого му напомняше момичето: на Лайза Албрехт, разбира се; Лайза, с която често се прибираха заедно към къщи - бяха в различни класове, но живееха близо един до друг; Лайза, която един ден му бе признала, че много се страхува от някакъв тип, облечен като клоун който
Надписът най-горе вече не беше просто надпис. Буквите навлизаха дълбоко, като рана, в гранита и от тях течеше
( пулсираше )
червена боя,
( кръв )
която заливаше всичко написано по-надолу.
Артър познаваше действието на Хапчето и Гъбата и дори бе имал преживяване, известно в някои среди като Лошо пътуване. Беше чувал, че е възможно даже и с едно единствено Лошо пътуване човек да си заработи психоза, която да се връща и да напомня за себе си цял живот - но никога не бе вярвал в това. Ала ето, че май се случваше тъкмо с него.
Все така хванати за ръце, децата приклекнаха и скочиха на земята.
Момчето, което приличаше на Джери от 1985 ( чиято кръв убиецът бе използвал, за да напише едно послание, макар този факт да беше спестен на близките ), вдигна глава към Артър и каза с гласа на мъртвия му брат:
- Ти отиде сам в Калифорния, нали, мръснико? Аз ти показах първите акорди на китара, но ти тръгна сам, за да станеш рокзвезда и да спиш със стрийптизьорки, а мен ме заряза да спя с червеите!
Докато говореше, лицето на бронзовото момче се движеше и гримасничеше по невъобразим начин, сякаш под него имаше
( червеи )
друго лице на актьор, който още не е свикнал с новата си маска.
От очите на Артър бликнаха сълзи.
- Джери - заговори той с треперещ глас. - Джери, какво можех да...
Бронзовото лице се изкриви още повече и му кресна:
- Ти ме предаде, негоднико! Ти се измъкна и ме забрави! Ти изобщо не се сети за мен!
- Не е вярно, Джери - изхълца Артър. - Никога не съм те...
И млъкна насред дума, защото изведнаж си даде сметка, че наистина съвсем беше забравил брат си през първите години в Калифорния. Онова посвещение върху корицата на втория албум се беше появило в резултат на разговора му с Бил Денброу, който някак между другото и кой знае защо бе споделил с него, че малкото му братче някога било убито в Дери.
Без да изпуска ръката на момичето, бронзовият Джери се надигна на пръсти, замахна със свободната си ръка и зашлеви на Артър плесница, която счупи челюстта му на три места. Артър залитна назад, изплю няколко зъба и чак сега се опита да направи едиственото, което би могло ( поне в началото ) да го спаси - да побегне надолу по Наблюдателницата.
Но преди да направи и крачка, бронзовото момче най-сетне пусна ръката на бронзовото момиче и го прегърна изотзад през кръста. Вътешностите на Артър поеха нагоре към гърдите и шията му се поду. Една страшна сила го завъртя кръгом и той се озова срещу лицето на Лайза Албрехт.
- Артър - заговори съществото от бронз с тихия,кротък гласец на Лайза. - Помниш ли как веднаж ми обеща, че винаги ще ме пазиш от клоуна? Помниш ли как накара други две момичета и четири момчета да ти повярват, че заедно можете да го убиете?
- Лай...за - заекна Артър, но при второто "а" нещо изскърца в разбитата му челюст, а статуята закрещя, заглушавайки думите му:
- Но ти излъга всички! Излъга мен и клоунът ме уби! Излъга брат си и клоунът го разкъса на парчета! Излъга другите шестима и клоунът скоро ще докопа и тях! Излъга момчетата от групата си и ги накара да се влачат след подлия ти лъжлив задник! Излъгалъгалъга !!!
От устата на момичето започнаха да изскачат димящи бронзови пръски, които се забиваха в лицето на Артър и го изгаряха. Странно, но тъкмо това върна поне за малко разсъдъка му; дори нещо повече, той изведнаж наистина си спомни всичко. - Лайза... ни...кога не крещеше та...ка - проговори той с усилие и ръцете, които го стискаха отзад, сякаш отслабиха леко хватката си.
Очите на момичето пред него вече не бяха бронзови, а оранжеви. Артър си пое дълбоко въздух, макар почти да загуби съзнание от болката в гърдите; но това щеше да е най-важното му изпълнение на живо и нямаше право да се проваля.
- ВИЕ лъжете! - извика той, усещайки как се разместват строшените кости на лицето му. - ВИЕ сте клоунът! МОЖЕХМЕ да те убием, гадино! И ЩЯХМЕ да те убием, но ти се скри!
За миг оранжевите очи сякаш леко помръкнаха и фигурата пред него отстъпи крачка назад. Но безумната надежда бързо угасна. Едно остро късче от долната му челюст бе пробило кожата и стърчеше под ухото му. Не би могъл да каже нито дума повече.
Двете ръце пак го стиснаха здраво, а после още и още; пръстите се забиха дълбоко в корема му и го разтвориха така, все едно отваряха завеса.
Вътрешностите му започнаха да се изсипват надолу заедно с потоци пенеста кръв, и тогава бронзовото изчадие, взело образа на Лайза Албрехт, разтвори паст с безброй криви, остри зъби и пъхна главата си в зейналата дупка.
_____







3.



Майк Хенлън / май 2008




"Никой не обича клоун посред нощ"
____
"Романът на Лизи"





Той посегна към нощното шкафче, където преди доста време флакончето с нитроглицерин си беше спечелило почетно място редом с чашата вода и книгата. Пръсна дозата под езика си, без да включва лампата - нямаше нужда от светлина за това малко, добре отработено през годините упражнение - и зачака болката да премине. Юмрукът, стегнал се около сърцето му, малко по малко започна да отхлабва хватката си и след минута-две напълно го пусна ( но не и преди едно последно и почти приятелско стискане - чао, Майки, пак ще се видим, ти си все тука, нали тъй? ).
Майк Хенлън знаеше от опит, че след няколко минути ще го сполети безопасно, но неприятно главоболие като странично действие на лекарството, и влючи лампата с намерението да почете малко, докато пак се унесе.
Погледът му спря за миг върху червения флакон и той се усмихна тъжно. Вече съм за никъде без инхалатора, също като Еди Каспбрак едно време, помисли си разсеяно. Но мисълта изтече от съзнанието му, което все още имаше достатъчно сили да се съпротивлява срещу неканените спомени, тъй че Майк не успя да се запита защо изведнаж се е сетил за човек отдавна мъртъв и погребан; човек, за когото всъщност не беше мислил нито веднаж през последните няколко години.
Той отвори книгата на Скот Ландън и се зачете. Не би могъл да отговори дори и на себе си какво му харесва в нея, при положение че поначало не обичаше особено подобни четива. Нямаше как да се досети, че книгата му харесва защото по някакъв начин прилича на книгите на един човек, чието име Майк Хенлън в момента не би могъл да си спомни. Той все още сядаше всяка сутрин зад бюрото си в библиотеката на Дери, а библиотеката разполагаше с всички книги на въпросния писател, на име Уилям Денброу, но през повечето време Майк Хенлън успяваше някак да ги заобкаля все едно не съществуваха. И, разбира се, никога не се замисляше над този факт.
Но той щеше да си спомни. Малките вълнички все още не можеха да залеят брега, но след тях щеше да дойде широк, пълноводен, страховит в спокойното си могъщество прилив.
Може би приливът щеше да започне още утре.
А може би след два дни или две седмици.
Но щеше да е скоро.
Скоро.




_________________

разказът е включен в конкурсния сборник "Вдъхновени от Краля" на списание "Дракус" и Gaianabook)