понеделник, 11 август 2008 г.

Мойрите




     Отлъчих се самоволно от ескадрилата и, може да се каже, откраднах този "Щорх", но за мен Франц е нещо повече от приятел и нямаше как да чакам със скръстени ръце, докато другите го търсят. Освен всичко друго, не мога да си простя, че го оставих да излети с Бертолд - Бертолд е добър пилот, но с Франц сме преживели толкова неща заедно, че можем да четем мислите един на друг, когато сме във въздуха. Над морето ме настигна и задмина една тройка наши самолети, също тръгнали да го издирват и командирът на ескадрилата, който ги водеше, се задоволи само да поклати заканително криле, без да се опитва да ме връща на летището. Разбира се, и той знае какво ми е. Само през последния месец Франц на два пъти спасява живота ми над Крит, когато нашата ескадрила прикриваше десанта на планинските стрелци. 
     "Щорхът" е една бавна каруца в сравнение с моя "Me-109", но когато търсиш някого сред морето, скоростта не е голямо предимство. Въоръжението му е също никакво,само една картечница за задната полусфера, а и нея няма как да използвам, когато летя сам. "Щорх" обаче може да кацне почти навсякъде, затова и избрах него. Може би нито един от тройката изтребители,които ме задминаха, нямаше да успее да се приземи на острова, дори и командирът; моторниците пък няма как да стигнат до острова за по-малко от три часа, и то, ако морето остане спокойно. Не можех да чакам толкова.
     Днес ние с Франц всъщност не трябваше да летим. Но Адам Алтман влезе в лазарета със съмнение за малария и Бертолд остана без втори самолет. Бертолд дойде в ескадрилата чак към края на боевете над Ла Манша и Англия, така че има да догонва другите по брой бойни полети, и Франц се съгласи да тръгне с него. Те излетяха в осем сутрин та заедно с още четири самолета и както обикновено, щом излезли над открито море, се разделили за "свободен лов". Франц и Бертолд тръгнали на югоизток и заради лекия вятър горе се отклонили малко от обичайния курс. Когато горивото им привършило почти наполовина,завили обратно и тъкмо тогава моторът на Франц започнал да "прескача". Губел все повече височина и скорост,и не след дълго щял да е прекалено ниско,за да може да скочи с парашут. Бертолд свалил колесника на своя самолет,за да изравни скоростта си с тази на Франц,но и това се оказало недостатъчно и той се издигнал нагоре, за да застане зад опашката му. Докато го настигал, право пред тях се показал островът. Франц му казал по радиото, че ще се опита да приземи самолета си там - рискът си заслужавал,защото всеки миг можел да влезе в свредел,докато се опитва да поддържа летателна скорост - и това били последните думи,които Бертолд чул от него. Видял го как се снишава и сваля колесника си,дори,като извил глава назад,го зърнал да докосва земята,но радиото му мълчало. Бертолд пак се издигнал нагоре,за да мине повторно над острова,но се озовал сред някакви ниски облаци и тогава изглежда изгубил ориентация, защото слънцето изведнъж изскочило срещу предното му стъкло. Когато отново свалил самолета хоризонтално на сто метра над водата, островът вече бил останал далеч назад и вдясно от него. Нямало как да се върне отново - горивото му едва щяло да стигне, за да се прибере.
     Бертолд изглеждаше гузен и объркан,докато ми разказваше това - пък и кой ли не би бил на негово място - но нямаше смисъл да го обвинявам. За мен най-важното беше,че радиовръзката се е прекъснала още преди Франц да започне да снишава самолета за кацане или най-късно едновременно с това - тоест,било е възможно радиото му да е получило повреда или смущения, но той все пак да се е приземил здрав и читав.
     Крехка надежда, разбира се, но пък с по-добра не разполагах.
     А и този остров, парчето земя километър на километър и половина, което докато летях с "Щорха", все още не знаех дали да проклинам или да благославям. Той липсваше на картите,които бяхме получили от разузнаването,преди да дойдем тук,но след това вече го имаше върху тези направени в нашата 8-ма въздушна армия. Командирът казваше,че координатите му били различни и объркващи и върху гръцките военни карти - според него гърците смятали да го използват по някакъв начин при война с Турция и искали да запазят в тайна точното му местонахождение. Ако човек погледне обикновена географска карта,ще му се стори много чудно какво ли би могло да се скрие в това море, набраздявано от кораби вече три хиляди години; но ако му се наложи да лети над него сам, това няма да му изглежда чак толкова невероятно.
     През цялото време летях ниско над водата,единственият начин да не бъда лесно забелязан и атакуван, ако някой английски изтребител се появеше наоколо.Все пак видях острова достатъчно навреме, за да успея да завия към него, без да го подминавам.Островът представлява нещо като триъгълник с две дълги страни,които се срещат във връх,обърнат по посока на курса ми; вятърът, макар и лек, духаше в същата посока, така че "Щорхът" трябваше да може да се приземи без проблеми, ако картите не лъжеха и от върха към основата на триъгълника наистина почваше свободно и равно пространство, дълго поне триста метра. Не разполагах с указания за трасе или ориентири за приземяване, защото досега никой от нашите не беше кацал тук. Островът не фигурира в инструкциите ни с евентуалните места подходящи за аварийно кацане; не се използва даже като обект за ориентиране.Но това не ме притесняваше особено. Нашите щабове се нуждаят от надеждни, проверени рапорти,за да признаят каквото и да е за съществуващ факт. Ако по тази поляна нямаше прекалено много и прекалено големи камъни,всичко щеше да е наред.Но според Бертолд по средата на острова имало постройки, а това навеждаше на мисълта,че всеки по-голям камък отдавна е прибран и използван.
     Така и се оказа - само след пет минути вече бях обърнал срещу вятъра и правех едно от най-леките приземявания,откакто съм на война. При първия си заход над острова видях двайсетината каменни къщи, събрани около центъра му,както и малкото заливче с дървен кей,но без нито една лодка в него. Тукашните жители, ако ги имаше - някои от тези малки гръцки островчета всъщност нямат постоянни обитатели - очевидно или не държаха много на връзката с останалия свят, или цялата им флотилия бе отплувала нанякъде.
     Но по-лошото беше, че от въздуха не забелязах никаква следа нито от самолета на Франц, нито от тройката изтребители, която ме бе задминала на идване. Вече виждах, че самата природа е създала цялата южна половина на острова сякаш специално като за летище. Тук спокойно би могла да кацне - и спокойно да излети след това - половината ни ескадрила. Дори всички самолети да бяха тръгнали обратно, трябваше да ги забележа макар и отдалеч, освен ако не бяха се отклонили твърде много. Разбира се, би могло да им се случи какво ли не. Можеше да са се срещнали със "спийтфайъри" и сега да се сражават някъде далеч оттук. Още щом се приземих, първата ми работа беше да седна на мястото на радиста и да се опитам да ги открия, но радиото не хващаше никакъв сигнал. Малко вероятно беше всички наши самолети да са извън обхвата ми - по-скоро бях се озовал в едно от местата със силни радиосмущения.
     Това може би обясняваше защо Бертолд е спрял да чува Франц от един момент нататък, но не и къде се е дянал самолетът му. Е, не бях дошъл дотук, за да седя в кабината и да разсъждавам върху различните възможни варианти. Скочих на земята и преместих валтера от кобура в джоба на куртката си. Само след минута ми стана дяволски горещо, но реших засега да не свалям куртката. Можеше да ми се наложи да излитам много бързо.
    Тази поляна, покрита с някакви остри къси треви, е толкова голяма, че не исках да си губя времето като търся по нея следи от колесника на Франц. Наоколо не се мяркаше жива душа и ако изобщо имаше някакви хора, явно трябваше да ги търся из някоя от събраните на групички по две-три - като заговорници - къщи в средата на острова.
     Стигнах до тях след по-малко от десет минути. Къщите всъщност са скупчени около нещо като павиран с камъни площад, в средата на който стои голям кладенец. Избелелите им дървени врати са плътно затворени, прозорците - покрити с капаци. Кой знае защо, аз отидох до кладенеца, за да погледна дали има вода на дъното му. Някъде дълбоко в хладното му, тъмно гърло се отрази част от небето.
     Когато вдигнах глава и видях тази къща,отначало отказах да повярвам на очите си. Имаше само едно възможно обяснение - някой да е отворил вратата и да е сложил надписа над нея,докато аз съм гледал в кладенеца. Всъщност, нищо кой знае колко странно. Когато повече от двеста пъти си изпадал в безсъзнание заради рязката смяна на височините, се налага да свикнеш с това, че понякога ще ти се губят секунди.По-странното беше, че доколкото можах да разчета надписа,това тук претендираше да е някакъв магазин. Аз все пак съм учил малко старогръцки в гимназията, макар че през четирите години след това забравих почти всичко; а в последно време прелиствах един съвременен разговорник - нали можем да останем тук и до края на войната - и не знам на кой от двата езика,но надписът гласеше нещо като "магазин за спомени". Или може би по-скоро "за сувенири", което всъщност е едно и също - но какви сувенири биха могли да се продават тук и изобщо какъв по дяволите магазин можеше да има на това място?
     За всеки случай хванах дръжката на валтера в джоба си и пресякох площада. От горния праг на вратата висяха редица пръчки от камъш, като преграда за насекомите, и след като ги разтворих и се озовах вътре, те изтракаха сухо зад гърба ми.
     Трябваха ми няколко секунди, докато очите ми свикнат с полумрака, защото вътре нямаше друго осветление, освен тънките ивици светлина, които проникваха през пръчките на вратата. Помещението наистина приличаше на магазин,с три свързани един с друг тезгяха,които заобикаляха влезлия вътре отпред,отляво и отдясно. Зад всеки от тях стоеше по една жена на средна възраст.
     - Калимера - обади се средната, когато погледите ни се срещнаха.
     И трите носеха дълги,тъмни,надиплени дрехи,както и покривала на главата, както се обличат повечето възрастни гъркини по селата.
     - Калимера - отвърнах аз - но това е почти единственото, което мога да кажа на гръцки. А не вярвам някоя от вас, дявол ви взел, да разбира немски.
     Те се спогледаха - и по-точно средната погледна лявата,лявата погледна дясната, а дясната накрая погледна средната,след което отново извърнаха глави към мен.Сега можах да различа в почти пълната тъмнина зад тях някакви дълги, широки рафтове, върху които бяха струпани сякаш безброй малки статуетки, направени, както ми се стори, от глина.
     Бях толкова готов да чуя някаква неразбираема фраза (и вече обмислях как да им обясня със знаци какво търся), че когато средната заговори на немски, отначало просто не възприех смисъла на думите й.
     - Налага ни се да разбираме много езици - каза тя -По тези места е минавал кой ли не, за всичкото това време.
     - Да, младежо, разбираме и немски - добави лявата - А вие имате ли да ни казвате нещо?
     - Или можете само да ругаете? - довърши дясната.
     Бях забравил да си сложа шал,преди да излетя, и вратът ми, жестоко ожулен от кожената яка на куртката, докато го въртях на всички страни, изведнъж започна да ми пари. Разкопчах двете най-горни копчета и го докоснах внимателно с длан.
     - Аз... много се извинявам - измънках някак - Това беше твърде... неочаквано... но всъщност, всъщност е чудесно...
     - Ще обичате ли нещо? - попита средната,сякаш без да обръща внимание на несвързаните ми думи.
     - Ако ви интересува нещо специално,само кажете и ще ви го покажем - каза дясната.Лявата този път премълча.
     Време беше да се взема в ръце.
     - Всъщност не - казах - Аз не дойдох тук заради вашия магазин... макар че го намирам за... необикновен. Впрочем бих си купил нещо по ваш избор... с удоволствие... но първо бих искал да...
     - Много любезно от ваша страна - прекъсна ме средната.
     - Наистина - додаде лявата - Защото повечето нашественици, знаете ли, са ужасни грубияни.
     - И невежи - заключи дясната.
     Поех си дълбоко въздух. Засега сякаш губех контрол над положението.
     - Извинете - започнах отново - Може би сте прави.Всъщност положително сте прави. Но, виждате ли, аз дойдох тук, за да...
     - Ние знаем защо сте дошли - каза средната, а другите две този път се задоволиха само да кимнат с глави.
     Те отново размениха погледи по същия начин и средната продължи:
     - Дойдохте да търсите един спомен.
     - Не, не, грешите - започнах да се изнервям,но някак усещах, че нищо няма да постигна,ако избухна и взема да ги заплашвам. Тези трите изглеждаха напълно луди. - Искам само да открия приятеля си. Той също е летец като мен и тази сутрин вероятно е кацнал принудително на този...
     Изведнаж средната вдигна ръцете си върху тезгяха. Държеше един предмет, дълъг около двадесет сантиметра, който представляваше много точен модел на "Месершмит", направен от глина. Беше дори наполовина оцветен в камуфлажа на нашата ескадрила.
     - Не трябваше да бързаме с боята - каза дясната - докато глината не засъхне както трябва.
     Аз стиснах ръкохватката на валтера и пристъпих напред.

***

     Къщите са скупчени около нещо като павиран с камъни площад, по средата на който стои голям кладенец.Избелелите им дървени врати са плътно затворени, прозорците - покрити с капаци. Кой знае защо,аз отидох до кладенеца, за да погледна дали има вода на дъното му.
     Когато вдигнах глава и погледнах къщата, ме обзе странното чувство за нещо вече веднаж видяно. Изглежда,съм успял да видя къщата и да забравя за това, преди да надзърна в кладенеца. Ако си пикирал стотици пъти със самолета,трябва да се примириш с краткотрайните пристъпи на амнезия. По-странното е, че съдейки по надписа, доколкото мога да го разбера, къщата претендира да е някакъв магазин за сувенири.Какъв изобщо магазин може да съществува на това място? Но магазин или не, това е единственото място на острова, където има признаци на човешко присъствие.
Пипнах за успокоение дръжката на валтера в джоба си и пресякох площада. От горния праг на вратата висят тънки камъшени пръчки като преграда за насекомите, и влизайки вътре, човек се озовава в някакъв полумрак, в който пръчките пропускат тънки ленти светлина.
     Помещението наистина прилича на магазин, с три свързани един с друг тезгяха,които обграждат влезлия отпред,отляво и отдясно. Зад всеки от тях стои по една жена на средна възраст.
     - Лейтенант Фидлер се връща - казва средната.
     Думите й, при това произнесени на немски, толкова ме изненадват, че не мога да реагирам по никакъв начин.
     - Всички се връщат - отбелязва в това време дясната.
     - Докато свикнат - завършва лявата.
     Чувствам се много объркан, а освен това малко по малко ме обхваща някакво чувство, че сякаш вече съм влизал тук.
     - Извинете - успявам да кажа най-накрая - но изглежда вече сме се срещали,щом знаете името ми? И как така и трите говорите немски?
     - Вече обсъждахме това - казва средната.
     - Но той, разбира се, е забравил - обажда се дясната.
     - Винаги става така - допълва лявата.
     - Аз... наистина трябва да ме извините, но... - започвам да мънкам - изглежда, не се чувствам много добре, днес е толкова горещо...
     - Горещо? - вдига вежди средната - Казвате го само по навик,нали така? Горещо ли ви е всъщност?
     Въпреки абсурдността на положението, се замислям честно над въпроса й.
     - Не, госпожо.
     - Ето, виждате ли? - тя изглежда много доволна от отговора ми - И всъщност, ние в действителност сме госпожици. Може би е време да се запознаем - моето име е Атропос, отляво е Лахезис,а отдясно - Клото.
     - Това е... - аз се мъча да си припомня нещо и почти успявам - това е необикновено... но... нима това са истинските ви имена?
     - Той е чувал за нас! - казва тържествено средната, а другите две ми кимват приветливо - Да, младежо, това са истинските ни имена! И нещо повече,това сме самите ние, макар някои да смятат, че отдавна ни няма!
     -А други смятат, че сме полудели - обажда се дясната.
     - От толкова много смърт и кръв - допълва лявата.
     - Но истината е, че просто се променихме - завършва средната.
     Казвам си, че е крайно време да се стегна. Може паметта ми да си прави шеги, но все още помня, че съм тук, за да открия какво се е случило с Франц. Не трябва да позволявам на тези вещици да ме объркват с дърдоренето си. От друга страна,те изглеждат толкова луди,че едва ли ще мога да постигна нещо,ако си изпусна нервите и почна да ги заплашвам.
     - Това е - казвам аз - наистина абсолютно необикновено. Но тъй като дойдох на вашия остров, за да търся един много скъп приятел,питам се дали не бихте могли...
     - Уф - изпуска дълбока въздишка средната.
     - И така ще е още много, много пъти - казва дясната.
     - Покажи му пак, Атропос - казва лявата.
     Средната поставя ръцете си на тезгяха. Държи един дълъг около двадесет сантиметра модел на "Месершмит" с цветовете на нашата ескадрила и номера на Франц върху корпуса.
     Аз напипвам дръжката на валтера в джоба си и пристъпвам към тезгяха.

***

     Къщите са скупчени около нещо като павиран с камъни площад, в средата на който стои голям кладенец. Избелелите им дървени врати са плътно затворени, прозорците - покрити с капаци. Кой знае защо, аз отидох до кладенеца, за да погледна дали има вода на дъното му. Някъде дълбоко в хладното му, тъмно гърло се отрази част от небето...







Няма коментари: