вторник, 4 август 2009 г.

Купете си звънче


1.


      Угрин Лазар смушка по-силно коня, но животното само изпръхтя и запристъпва на място, тръскайки шия, сякаш вече не искаше да носи младия си ездач. В уплахата си можеше и да го хвърли на земята, та затова Лазар се спеши, потупа успокоително гърба му и го поведе напред със здраво стегната юзда.
      Като изоставена изглеждаше долната махала в тоя ранен предиобед; не се чуваха гласове зад здраво залостените порти и не се мяркаше жива душа из калдъръмената улица. Само избягали псета се стрелкаха като сенки покрай дуварите със страхливо подвити опашки, без да смеят да лавнат насреща му.Лазар спря до най-голямата къща в долната махала, чийто втори кат стърчеше гордо над високата ограда, и захлопа с изкованото като лъвска лапа мандало.
     - Ей, Хаджи Дамяне, отворете! - завика той. - Аз съм, Угрин Лазар!
      Някъде през две-три къщи изведнаж се надигна женски писък и после замря като пресечен, сякаш нещо се беше скъсало в гърдите на тая, която викаше.Младият мъж отново похлопа на портата.
      - Върви си по-скоро, Лазаре - чу се след малко нечий глас отвътре. - Тука всички сме пътници.
     - Отворете, отворете! Аз чумата я изкарах на крака и вече не ме лови!
      Прозорчето на вратата се отвори и едно зачервено лице с премрежени от кървави жилки очи надникна иззад решетките.
      - Що искаш, Лазаре? Няма я Иглика вече - два дена, откакто умря.
      - Зная, Горине - въздъхна Лазар - Отвори, имам да приказвам с Хаджи Дамян. Той как е?
      - Жив е още ... - горчиво изрече говорещият отвътре и лицето му изчезна от прозорчето.
      Лазар чу как изтрака резето и си отвори сам портата. Този, с когото беше говорил, мъж на неговите години, вече вървеше към къщата с наръч дърва в ръцете, без да извърне лице към него. Под прозорците с изписани капаци лежаха струпани на зловещи камари дълги сухи вършини.Сред буренясалия двор бяха положени две покрити с бяло ленено платно тела, а до тях на ниско столче седеше възрастен мъж, в когото Лазар едва позна Хаджи Дамян Дъбар, стопанина на къщата.
      - Лазаре, Лазаре! - викна с пресипнал глас той, когато младият мъж пристъпи към него - Тъй ли ще ме запомниш, Лазаре? В тия дворове трябваше да ми дойдеш като син и да ти дам Иглика, а пък сега ме заварваш да си погребвам челядта!
      Стопил се беше наполовина Хаджи Дамян и очите му бяха хлътнали дълбоко сред тъмни сенки в лицето, ала Лазар виждаше, че той чезне повече от мъка, отколкото от болест, защото чумата едва сега го хващаше.Горин хвърли дървата под чардака на втория кат и бавно, влачейки крака, се затътри за още. Лазар пък се помъчи да не мисли за това какво е наумил да прави Хаджи Дамян с къщата си и кой е сега там вътре.Ала накъдето и да обърнеше лице, все страшни неща виждаше - опустелите обори, потъналия в бурени двор, купчината недоизгорели дрехи до оградата - та накрая погледът му сякаш против неговата воля се спря на двете загърнати тела.
- Радин и Сребра са това - изрече Хаджи Дамян и оброни глава на гърдите си - Първият ми син, Лазаре, можех да му взема най-богатата мома в планината, аз го оставих да си вземе най-хубавата...Не ми трябваше по-вече имане, всичко си имах. Исках, като се прибирам у дома, окото ми да се пълни само с хубост...хубавица снаха да ми шета из белите дворове...А пък какво стана...Дорде изгрее два пъти слънцето, няма да е останал на света и един Дъбар...
      Изведнаж Горин пусна на земята новия наръч дърва, който беше понесъл, и се свлече изнурено направо на земята до баща си. Дишаше тежко, сякаш беше носил цял ствол, а не три-четири сухи вършини.По изпитото лице на Хаджи Дамян премина тръпка, а Лазар все не можеше да се насили да откъсне поглед от платното, закрило погубената красота и младост на Радин и Сребра.
      - Хаджи Дамяне - започна най-после той - дойдох да диря съвет от тебе. Чувал съм, че навремето по нашите места живеел някакъв си чужденец от Мисирската земя, на който никой не знаел годините и който не носел даже турска или юдейска вяра, ами се кланял само на нечистите духове. Казват, че докарал много зло на Дъбрашица и подмамвал хора в Тъмната кория, та после не се връщали. Нито можели да го прогонят, нито убият, а и не знаели насигурно дали той върши тия неща. Дордето не разбрали, че годините му нямат свършек и че най-старите знаят за него още от дядовците си. Ала накрая твоят прадядо дошъл да се засели тук и още същата година излязъл срещу оногова и го устрелил със стрела, та злините свършили... А сега, като почна морът, ти беше казал, че проклет ще остане довека тоя, що посмее да стъпи в Тъмната кория, дорде чумата не си замине от Дъбрашица.
      - Сторил ли го е някой? - вдигна лице Хаджи Дамян.
      - Радул Рудин Даалията, Господ да го убие - отвърна Лазар. - Беше се разболял и той, ала предната нощ запрегна колата, отиде в корията и на сутринта се върна жив и здрав. И захвана да говори на още здравите, дето са в Горната махала, че корията изцерявала чумата и че стига са вярвали на бабини деветини. Яко Козинец пък разправя, че нея сутрин бил видял чумата из гората над селото и че туй ще рече, че нямало скоро да си ходи. Била като стара баба с черна дреха, джевросана с червен конец връз черното. И Яко Козинец и Теньо Кехая се поведоха по Даалията и сега обикалят от порта на порта в Горната махала, та придумват и другите да ги послушат.
      Баща и син се спогледаха - очите на Хаджи Дамян питаха и искаха, а тия на Горин се криеха и бягаха, та накрая се сведоха към земята.
      - Що можем да сторим, тате? - промълви Горин - Ние сме пътници и двамата. Аз вече няма да се вдигна от тука, а довечера треската и теб ще хване.
      - Лазар ще пратим тогава - рече Хаджи Дамян.
      - Лазар не е от нас, тате. Как ще свърши тия неща?
      Хаджи Дамян понечи да каже нещо, но се задави и кашля тежко и дълго, докато устните му посиняха.
      - И пак тъй ще е по-добре - изрече накрая той с глас още по-дрезгав отпреди, - отколкото нищо да не сторим.
      - Хаджи Дамяне - каза Лазар със смръщени вежди, - ако знаеш, че Радул е наумил нещо лошо против хората, само ми речи. Такъв съвет дойдох да диря от тебе. В горната махала някои вече го имат за избавител от чумата, ала аз на теб ще повярвам, не на тях. Кажеш ли ми, още сега ще се вдигна да му излея кръвта.
      - Зло място е Тъмната кория, Лазаре - рече Хаджи Дамян. - Тя е като врата, дето води към обиталища невидими за очи, обиталища не от Господния свят. Ако Радул е тоя, що е отворил вратата, твоята сила няма да стигне да го погубиш.
      - Не ме е страх, хаджи Дамяне, само ме научи що да сторя.
     Хаджи Дамян скъса от шията си една продълговата муска и я подаде на Лазар.
      - Не мога да те науча на всички неща, що умееше родът ми, ала той вече свършва, а някой трябва да затвори вратата, дордето злото не се е пръснало по света...Знаеш ли де е Сеновец?
      - Знам го - каза Лазар. - Към заник, на слизане от планината.
      - Ще идеш там и ще питаш за Лито Дервенджията .Като му дадеш това, Лито ще ти покаже що да сториш по-нататък. Ще те прати на едно място, дето ще кажеш, че Дамян Дъбар е умрял и синовете му са умрели...пък там, ако рекат да ти имат вяра, всичко ще ти разправят и тогава ще разбереш. И могат да ти дадат едно нещо. Туй нещо, Лазаре, най-добре ще е да го туриш до Свети Трифоновата бука, или до някоя черква - да прилича като да е поличба...на хората сега поличби им трябват, инак няма да тръгнат подир теб... Ала ще гледаш друг да не го взема в ръка. То не може да се изгуби от хората, всеки чист човек без сам да знае чува гласа му, а нечистият бяга от него. Ала трябва да внимаваш да не отиде у другиго, който няма да знае какво е то. Защото, свърши ли се работата му тука в Дъбрашица, това нещо пак трябва да се върне там, откъдето си го взел...Толкова мога да ти кажа, Лазаре. Ако се наемеш да тръгнеш, там ще ти кажат и повече. Ала сега трябва сам да решиш.
      Лазар сведе глава и се прекръсти.
      - Което трябва, всичко ще сторя, Хаджи Дамяне. Ще тръгна още утре призори. Нека сега остана малко с теб и Горин, та да ви помогна с нещо.
      - Не - замаха уморено с ръка Хаджи Дамян. - Няма време, пък и не ща да ме гледаш как умирам. Тръгвай, тръгвай по-скоро. До Преображение трябва вече да си се върнал...и като свърши всичко, спомни си тогава за Хаджи Дамяна и челядта му. Помени ни, защото няма да има кой друг да го стори. А сега върви и Бог да е с теб!
      Лазар се поклони и протегна ръка към Хаджи Дамян. След кратко колебание старецът му подаде измършавялата си, студена десница.
      - Прощавай, Хаджи Дамяне - изрече Лазар през сълзи и целуна ръката му, - и сбогом.



2.


     
"В годината от Христа 1795, в дните на султан Селим Трети, наказа ни Бог за гордостта и суетата ни и изпрати голямо изпитание върху най-богатите села от планината Дъбрашица.От Тодорова неделя започна най-първо от Близнашко непомнен мор по хората и прехвърли към християнските села Припек, Белия, Дельово и Славина и към турското Кечи-дере. И към Еремия бяха измрели от болестта и се загубиха целите родове на Хаджи Дамян Дъбар и Хаджи Сотир от Припек, на Деспин Кехая от Дельово и половината родове от Близнашко и Белия, а махалите Голяма и Малка Соколица останаха без жив човек. А турците от Кечи-дере, колкото бяха останали, към Гергьовден се вдигнаха всеки със стадата си към морето, към Гюмюлджине и Мароня, та да избягат от чумата. А християните виждаха, че морът е още силен, и е само на половината от времето си, ала нямаше къде да идат. И Врагът дочу колебанието в уплашените им души, преди още те да са го усетили, и намери как да ги подмами. Радул Рудин от Припек, човек заможен, ала нечестив, бил навремето си даалия и душегубец, излезе пред хората и почна да им говори, че има лесно как да спрат чумата, преди да е затрила всички. И сполучи да го послушат Яко Козинец и Теньо Кехая и още някои първи хора от Припек, та много припекчани тръгнаха подире им и Радул ги доведе до едно прокълнато място в гората и ги подлъга да вършат нечестиви неща. И те стояха там три дни и две нощи, а на третата нощ слязоха в Припек и всички бяха здрави, ако и някои от тях на отиване да носеха знаци на болестта. И Радул Рудин събра всички в Припек, що имаха върху себе си последните знаци, подир които всеки умира, и заведоха ги с коли до проклетото място. После в Припек се върнаха тия дето ги бяха водили и разправиха, че никой от болните не бил умрял. И оттам насетне караха в гората всички тези, които носеха последните знаци, и никой от тях не се връщаше в Припек, ала Радул и помагачите му казваха че всички са оздравели. А към Свети Вартоломей морът отслабна и времето му свършваше, та своите на хората в гората отидоха да си ги приберат. Ала на втория ден се върнаха смутени, защото не намериха никого на проклетото място, а които срещнаха из горите, те не приличаха на предишните хора, ако и да имаха техния образ. И като се огледаха сред себе си, видяха, че и някои други са останали в гората и вече никой от тях другите не се върна в къщата си, а ако се явяваше някому, то не приличаше на предишния човек. И това стигна до манастира в Дъбрашица, и братята видяха, че Врагът върши свободно делата си из планината, та решиха да тръгнат сред хората и да ги избавят доколкото е по силите им. Ала Врагът не посмя да излезе открито срещу Божието име, та изпрати срещу манастира слугите си. И проклетият Радул събра кеседжии и кръвници, та удариха манастира и го изгориха, а от осемте монаси само един по Божията воля се избави жив, защото по това време обикаляше сред хората. А проклетият Радул остана в Припек без да има заповед над себе си, защото и турците се бояха да влизат в планината заради чумата и делата на Врага. Тогава се намери един човек в Припек на име Угрин Лазар, който беше избягал от Дъбрашица още по Еремия, та да се спаси от чумата, ала после пак се завърна и скрит из горите нападаше връз слугите на Врага. И този Угрин Лазар събра неколцина сърцати християни, та отидоха до пепелта на манастира да погребат посечените монаси. И там намериха сред пепелта посребрената икона на Свети Киприан, и видяха, че иконата е останала цяла,а от огъня и с Божията сила среброто на обкова се е свило и е станало обло като куршум. Тогава Лазар взе куршума и закле другарите си да отмъстят страшно за погубените монаси и всички други злини на Врага. И като чуха за чудото на Свети Киприан, много хора тръгнаха подире им и направиха Угрин Лазар техен войвода. И към Преображевние той с голяма християнска чета удари Припек и порази тия, що бяха приели да станат слуги на Врага. И телата на тия прокълнати натовариха ги на коли и ги заровиха на един ден път от Припек, в мочурищата. Ала проклетият Радул сполучи да избяга и захвана да се крие из гората. И тъй страшното време трая от Тодорова неделя до Преображение, а на Преображение монахът, който се избави от манастира, доведе четата до прокълнатото място в гората , и всички видяха, че там няма никого, и чумавите, които Радул и слугите му водеха там, се бяха изгубили. Тогава хората направиха клетва помежду си тия гори да останат за веки вечни бранище, и да не влиза в тях нито пастир, нито пътник, нито който търси своите хора. И всеки гледаше да не приближава проклетото място, ала пак се случваше да се губят хора или да се яви някой да не прилича на предишния човек. Намериха се и такива, които разправяха, че върху гробището на прокълнатитте в ниското имало вдигнати къщи. А повечето хора не виждаха там да има къщи. И от тези които разправяха за къщите, от тях само посмяваха някои да ходят из бранището, та после се губеха. А своите им отиваха скришом да ги дирят и от тях също се губеха някои. Тогава припекчани събраха тия хора, които престъпваха клетвата и ходеха в бранището, та ги прогониха, и те се заселиха около гробището на окаяните слуги на Врага. Ала из горите пак се губеха хора, и се говореше из селата, че някой подмамва пътници и чужденци към проклетото място. И на другата година припекчани се вдигнаха та разселиха стария Припек, а първенците на Славина се събраха и отстъпиха от гората си за новото село. А войводата Угрин Лазар, като запъна сребърния куршум, излезе сред горите да търси Радула. И двамата се срещнаха и пушнаха един връз друг, та куршумът мина през гърдите на нечестивеца и излезе от гърба му и той падна и умря, а войводата Лазар се нарани тежко, ала не и смъртно. И стана тъй, че последният монах от Дъбрашица намери на земята куршума, с който беше устрелен проклетият Радул, и го запази у себе си. А в старото землище на Припек вдигнаха чешма и я осветиха навръх Гергьовден в годината от Христа 1796. И от околните турски и ахрянски села не притесниха християните нито за чешмата, нито за четата на Угрин Лазар, а хората от Припек събраха от себе си и платиха за новото землище. А манастирът на Дъбрашица не се съгради вече, и последният монах събра от хората и вдигна на мястото му каменен кръст за погиналите братя. И като взе куршума със себе си, занесе го в Светата Гора, гдето и написа това срещу Сретение, в годината от Христа 1797."


3.


      "
Уважаема г-жо Заркина,
     Вашият адрес ми бе предоставен от туристическото бюро "Mountain Tours".С една моя състудентка бихме желали да наемем за месеците юли и август предлаганата от Вас квартира.Условията напълно ни устройват. Липсата на телефон не е пречка. Бихме искали да наемем двете спални и всекидневната стая на втори етаж. Приятелката ми ще пристигне две седмици по-късно, но сме готови да плащаме пълния наем считано от първи юли. Моля Ви да ни съобщите дали квартирата ще е свободна през тези два месеца, а също така дали това е цялото пространство, което давате под наем. Отсъствието на други наематели в къщата Ви ще е предимство за нас.
      Нора Попова"

      "Мила госпожице,
      Стаите се освобождават от края на м.юни. Запазвам ви ги за другите два месеца. Другото момиче ще плати само капарото и стаята му ще се пази. После ще й приспадна капарото от наема.В къщата не давам други стаи. Ще си бъдете само вие двете.Можете да пристигате от 1-ви юли.
      Татяна Заркина"

      "Скъпа Роси,
      Тук съм само от два часа.Квартирата е O.K. Случайно видях на тази картичка къщата на хазяйката.С кръгчето съм оградила прозореца на моята спалня. Ще гледам да ти пиша всяка сряда и събота, а на майка ще звъня в понеделник към четири следобед. Ако искаш да се чуем, завъртай се по това време у нас.Или по-добре недей, защото скоро ще трябва здраво да учиш.Стискам ти палци. Ами това е.
      Твоя Норка
      P.S.Във влака пак се уцелих.Не ми се сърди, това ще е за последно.Просто иначе не бих понесла пътуването."

      "Скъпа Роси,
      Днес е събота и както обещах, сядам да ти пиша. Да почна от най-важното: вече трети ден съм чиста! Дори почти спрях и цигарите ( искам да кажа обикновените цигари ), което май не ми влизаше в плановете. Но сега имат някакъв много гаден и особен вкус. Както и храната, и водата, и дори кока-колата. Досега май и представа си нямах какво е истинска абстиненция.
      Още не съм си подавала носа навън. Денем лежа в леглото с книга в ръка, но не мога да чета кой знае колко. През нощта пък сънувам някакви много... картинни сънища. Не са кошмари, а просто някак особени. Но сигурно и това ще мине. Изобщо цяло чудо е, че изобщо мога да спя.Най-трудно щеше да ми бъде да изкарвам нощите, от това най-много се страхувах.
      Хазяйката е O.K. Забрави за изкукуригалата вдовица с мушкатата и дантелите, която си предтавяхме в София .Доколкото разбирам, тя никога не се е омъжвала, но само да поиска, кандидати няма да липсват, вярвай ми. Изглежда някъде към 40-те и всеки божи ден се появява от стаятя си с цял тон грим ,който, ако питаш мен, хич не й трябва. А фигурата й е толкова запазена, че в гръб прилича на момиче. Кръстчето й е колкото твоето. Въобще, интересна птица. Дори понякога ми се струва, че се досеща какво ми има, но това, разбира се, е само параноя. Във всеки случай, два-три пъти на ден ден ми вари от някакви билки един чай, който ми идва направо дюшеш и май е единственото нещо, което мога да поглъщам, без да се насилвам.
      Вече ще свършвам.Наистина не се чувствам много в час, както може би личи от цапаниците по листа. Но не мисли, че ми треперят ръцете. Просто съм много разсеяна и не мога да се концентрирам. Добре, че се уредих да ходя на изпити чак през септември. Дотогава, надявам се, всичко ще е наред. Приятно четене и успех! Ако ще правиш пищови,ни ги изхвърляй.
      Целувки!Норка."

      "Роси,здравей!
      Докъде я докара с конспекта? Вече трябва да ти е останал само един изпит. Надявам се да не си изкукуригала съвсем. Ще изкараш, няма страшно!
      Първо да ти се извиня, че мълчах цяла седмица. Дано не си решила, че пак съм почнала. Тъкмо напротив. Истината е, че досега устисках и вече съм много по-добре.Но изкарах много гадна седмица. Който си мисли, че може да спре ей-така,нека да опита. Разстройството, студените и горещи вълни, гъшата кожа - тези неща си дойдоха с бързата поща, но те не са най-лошото. Можеш да се чувстваш така и ако лепнеш някой вирус - разликата е само там, че знаеш, че тази болест може да мине само за една секунда. Много гадна разлика всъщност. Но това, което най-здраво ме свали, е една ужасна, тотална умора и отпадналост, и нежелание за абсолютно нищо. Аз по-скоро очаквах, че ще съм нервна и неспокойна. Но както вече ти писах, досега всъщност не бях карала истинска абстиненция. "Липса,отсъствие" - сега осъзнах смисъла на тези думи. Да, това е, което може да се нарече най-лошо от всичко - чувството за една липса, която сякаш няма дори и приблизителен заместител. Всичко ми падаше от ръцете, не можех нито да чета, нито да гледам телевизия, нито да правя каквото и да е.От храната ми се гадеше, по цял ден се потях и се насилвах да се наливам с цели литри вода, без да смятам чая на хазяйката.
     А и сънищата. Не помня писах ли ти, но няколко нощи подред сънувах един и същ сън.Уж че вървя по някаква непозната улица и се опитвам да открия своята къща. Знам, че трябва да е последната в улицата, но когато стигна до края, виждам, че все още не е построена. Обаче, Роси, с всяка следваща нощ намирах стените все по-високи. Докато накрая я намерих съвсем готова, но не успях да отворя вратата, за да вляза. Странно, нали?Вече мислех, че мозъкът ми се е повредил от дрогата и няма да се оправя така лесно. Но след това не съм сънувала вече нищо.
      Какво да ти кажа за градчето? В такова живописно място очакваш и хората да са по-различни, по-отзивчиви и непосредствени ли, или знам ли как да го кажа, но засега единственото, което ми прави впечатление е, че не си падат много по непознати. А може би причината е в това, че живея у Заркина. Възможно е тукашните да не са й големи фенове,защото е хубава и живее сама, а на всичко отгоре постоянно има квартиранти. Има и нещо, което може би ще бъде интересно на Галин. Изглежда тук всички или поне повечето са много религиозни. Във всеки магазин или заведение задължително има поне по една икона, под която винаги гори кандило. Не съм виждала подобно нещо другаде из България.Собственикът на един магазин до квартирата се казва Исмаил, но и в неговия магазин, прадстави си, има икона. Като гледам, май само Заркина не си пада по тия работи и затова не я обичат много-много - знаеш как е по малките градчета.
      Но както и да е. Тук съм най-вече да се посъвзема, а за тази цел градчето е идеалното място.Тишината направо те поглъща още щом пристигнеш. И въздухът е толкова чист. Не бързаш за никъде, а и около теб никой не бърза, защото всичко си тече по свой ритъм. Точно от това имах нужда. Всичките ми проблеми и неприятности сега ми изглеждат някак далеч и мога да ги погледна ако не отгоре, то поне отстрани.
      Роси, вече ми е мъчно за теб.Чакам с нетърпение да изкараш последния изпит и да пристигнеш най-после. А може би ще доведеш и Галин? Хазяйката няма да има нищо против.Тя се оказа просто неправдоподобно готина. Снощи й показах една снимка, на която сме аз и вие двамата и тя ми изтърси, че няма проблем ако иска да дойде и той, защото й изглеждал свястно момче - добре че не му личи татуировката, мен ако питаш. ( Къде ли изчезна тая снимка сега? Не мога да я открия ).
      Сигурно ще получиш това писмо точно преди последния изпит.Успех, успех, успех, успех!!!
      Твоя Норка"

      "Скъпа Роси!
      Поздрави, целувки и овации!!! Оня ден говорих с майка. Значи, вече си третокурсничка. Много се радвам, че ще дойде и Галин. Лошото е, че искаш да изчакаш и той да си вземе изпитите. Защо не го оставиш за малко сам? Да не е малък?(хей,това е на майтап).
      Да не повярваш, аз вече все едно съм друг човек. Разбира се, ще излъжа, ако кажа, че изобщо не мисля за това. В някои сътрини, когато още не съм напълно будна, си представям как ще стана и ще си бутна една хубава голяма доза. Или пък усещам в носа си мирис на виолетки, както става понякога (точно преди да припаднеш), когато си сложиш много лидол в голяма вена. В понеделник, когато се връщах от пощата, уж случайно минах покрай аптеката, макар че не ми беше съвсем по пътя. А в джоба си имах рецепта за кодеин, която си домъкнах от София тайно от теб, скъпа ми приятелко. Влязох вътре... разгледах кремовете за лице... и си излязох - с гордо вдигната глава, както може би се досещаш. Ще успея, Роси, тоя път ще ги откажа. Дължа го и на теб толкова, колкото и на себе си.
      Лягам рано. Ставам в седем, закусвам(!). После тръгвам на разходка - все още чувствам една силна отпадналост, но гледам да вървя по 3-4 километра всеки ден. Между другото, понякога около мен се мотае един иначе симпатичен, но доста възрастен чичка. Софийската ми параноя и тук се прояви, та питах хазяйката що за птица е той. Оказа се, че това бил някакъв безобиден местен смахнат, бивш шофьор на болничната линейка. Впрочем, той никога не ме заговаря, нито ме доближава особено, просто понякога върви след мен или ме гледа отдалеч. Ни най-малко не прилича на луд - но кой знае какво става из главата му...
      Да продължа за себе си. Почти не пуша цигари. Сутрин запалвам една с кафето, а понякога още една привечер, и край.Не мога да ти опиша колко по-добре се чувствам сега в сравнение с първите дни. Все едно съм изпрана и заедно с водата са изтекли всички боклуци - хапчета,дрога,никотин... Между другото, спомняш ли си онази улица от съня ми, за който ти писах? Тия дни я видях на живо. Тя е на самия край на града, точно срещу ж.п. линията, само че няма как да се стигне до нея, защото от всички страни почвата е мочурлива. Може би затова са изселили хората, защото там първо трябва да се отводни, преди да се строи каквото и да е. Къщите са построени от - как беше в един разказ на Мирон Иванов - от "лайнелени" тухли, или поне на такива приличат отдалеч. Жалко, че няма как да наближа по-вече, но тресавището е широко. И какво мислиш? Моята къща от съня също е там, в самия край на улицата. И на всичко отгоре наистина изглежда по-нова от другите. Излиза, че аз съм я зърнала от влака и после съм забравила за това. Както знаеш, на тръгване от София все още не бях много в час, а и във влака също се обслужих. Представяш ли си? Да видиш нещо, което подсъзнателно ти е направило впечатление, после да го забравиш, а след това да го сънуваш с всички подробности. Дано това да е последният подарък, който получавам от дрогата. Впечатлението е много особено, макар че всичко си има банално обяснение, както научих от хазяйката. Там наистина щели да пресушават блатата и да строят блокове на мястото на старата махала от съборетини, които сега са необитаеми.
      Като стана дума за хазяйката. Оказа се, че тя е свила онази наша обща снимка. Без да искам, вчера видях как я прибира в някаква кутия. Просто не знам какво да мисля - може би си събира подобни неща за спомен от квартирантите?Ако ми я беше поискала, щах да й я дам, разбира се. Е, всеки си е башка луд, както казваше баба ми. Като изключим това, тя е чудесна във всяко едно отношение. Между другото, за уикенда ме е поканила да отида с нея на някакъв събор в едно село, което е на още петдесетина километра нагоре в планината. Навих се да тръгна. Ще трябва да е хубаво. Ако не друго, ще ми остане поне разходката.
Е, май няма да ти пиша повече, защото те очаквам тук. В понеделник ще позвъня на майка и дотогава трябва да си й казала кога точно ще пристигате.Чакам ви.
      Целувки!Норка"

"Роси
пиша те от Припек селото в което ме доведе Заркина.Тук живея от два дена сега не мога да кажа от каква причина. Скоро няма да се връщам в грда. Елат при мен в събота всичко ще ви кажа. Рейса насам тръгва от гарата точно след като престигне влака. Шофьора казва къде да слезте. Селото се вижда от шосето но първо трябва да минете моста и пътя в гората. Моля ти да не казваш на майка нека мисли че съм в града.
Нора"


4.



     
Ангел Пирев дръпна дълбоко за последен път и хвърли фаса в огъня. После, мръщейки се от болката в ударения си крак, пресегна и избра един дълъг кол от купчината дървета на земята. Ловната му вишка беше голяма и просторна - само дето не излезе здрава - а сега повечето от нея се търкаляше наоколо и дърва имаше достатъчно. Огънят и така си гореше добре, а нощта не беше студена, но Ангел Пирев усилваше пламъка не защото търсеше топлината му. А виж на тъмно не му се щеше да стои сега. Искаше да вижда колкото може повече от поляната, по която така често беше дебнал на варда глиганите и сръндаците. Не че толкова го беше страх - страхът си го имаше наистина, но той вече беше някак отделно от цялата работа. Когато тръгна към гората да свърши каквото беше намислил, Ангел не се и съмняваше, че ще е страшно. Вече беше чул и видял какво ли не и ако трябва, щеше да види още толкова, защото тоя път връщане нямаше.
      Уплаши се много само отначало, преди около два часа, когато вишката на дървото се разпадна под краката му и той полетя от четири метра надолу към земята, чупейки клони с тялото си. Не кастреше никога клоните под вишката, както правят някои ловци, защото беше убеден, че животните усещат нещо нередно в окастрените дървета и инстинктивно ги отбягват. И това го спаси, гъстите клони го поеха и забавиха падането, тъй че се удари лошо, но пък не загуби съзнание и веднага чу тромавите стъпки, които го приближаваха в тъмното. Беше изкълчил десния си крак, сигурно имаше и две-три пукнати ребра. Часовникът му се строши, манерката се сплеска, а раницата остана горе на дървото, но пушката си стискаше в ръка и дългият прожектор, закрепен със скоч върху цевите, беше останал здрав. Тогава беше най-страшно, когато лежеше по очи върху сухата ланска шума, а стъпките дебнеха около него в тъмното и го търсеха. Колкото и живот да му оставаше, ако успееше да се измъкне от тук, звукът на тия стъпки щеше да спохожда вечно сънищата му...За няколко секунди на Ангел Пирев му се струваше, че е целият натрошен и няма да може да мръдне, но после стисна зъби и успя да пропълзи до отвесната скала, в която беше опрял гръб и сега. Идеше му да крещи и да гърми напосоки в нощта, само че успя да се овладее и се притаи с пръст на спусъка, с изострн като никога досега слух. Накрая стъпките се чуха отново, и тоя път се отдалечаваха от него. Оня беше стоял - колко ли време?минути?половин час? - само на три-четири крачки от него, но накрая все пак си бе тръгнал. Кой ли можеше да е бил, питаше се сега Ангел. Неделчо? Гроздан Горчев? Или Ради Славея - него го беше срещал най-често, поне седем пъти за последните трийсет години. Кой знае защо, на Ангел му се струваше, че е бил някой познат, или поне някой, когото е виждал и преди. Може би стъпките му бяха напомнили за някого, макар че те всички вървят малко тромаво.
     Да, за толкова години Ангел Пирев беше видял много нещо и ако седнеше да го разправя на някого, нямаше да му стигне и цял ден. Доколкото знаеше, само той от познатите му хора можеше да вижда "другото място" - ако не броим Неделчо, Ради и Гроздан Горчев, само че къде са те сега? Той на три пъти бше извадил късмет там, на она пътека край старото землище на Пипек, но на тях не им беше провървяло. "Ангеле, Ангеле, не те ли е страх да ходиш из гората?", го беше попитал доктор Лазаров малко преди да си отиде - стар, побелял, прегърбен, със стаена някъде дълбоко в очите тъмна сянка. Страх го беше, разбира се , но като си се хванал,ще играеш. А и за толкова години все пак успя да проумее някои неща за онези. Първото и най-важно: те не могат ( или пък не искат ) да те приберат насила. В това беше съвсем сигурен, защото го беше изпитвалл върху себе си. Даваха ти да избираш, тъй че с повече късмет можеше и да ти се размине. Той все се надяваше така да е станало и с онова момиче с отнесеното и бледо лице, последната квартирантка на Тяна Заркина. "Другото място" се появи точно в деня когато тя пристигна в града, а за седмица там се издигна още една къща - до онази, последната, за която Ангвел смяташе, че е на младата жена от Пловдив, дето през седемдесета година живя около месец у Заркина, преди да изчезне. Какво има да се случи, Ангел знаеше, а му се струваше, че знае и кога - в началото на юни беше съборът в Припек. За по-сигурно той десет дни поред се въртя около автогарата, а на единадесетия, когато беше съборът, научи, че Заркина и момичето са тръгнали към планината още по тъмно с някакъв много стар и съвсем празен рейс. Грешката си беше негова - трябваше да чака не на автогарата, а около самата пътека. Негова си беше грешката, но би могъл поне отчасти да я поправи, защото "другото място" не изчезна заедно с момичето, а вместо това след ден-два там започна да се издига още една къща. Тъкмо затова Ангел се запъти вчера към планината. Нямаше смисъл да обикаля пак около гарата и автобусната спирка - едно, че не знаеше кого да чака, друго, че човекът можеше да дойде по всяко време и по всякакъв начин - с влак, с лека кола, че дори и пеш. Смяташе да изкара нощта върху вишката, а рано сутринта да излезе на пътеката и да чака каквото има да става. Защото, както и откъдето и да дойдеше този човек - майката на момичето? или някой приятел? - той трябваше да иде до пътеката.
      Ангел пробва дали пушката се прегъва добре. Ако успееше да се добере утре до пътеката, може би щеше да му се наложи да зарежда не един и два пъти. Онези също можеха да умират, той и това беше видял с очите си през шейсет и трета, когато военен камион прегази едно дванайсет-тринайсетгодишно момче на планинското шосе между новия Припек и Славина. Ангел тогава вече караше линейката на градската болница и нямаше да забрави как старият доктор Лазаров, Бог да го прости, който тогава помагаше на хирурга, излезе пребледнял и изпотен след три часа от залата. Момчето , с наполовина изтекъл мозък, счупен врат и премазан гръден кош, умря чак на другата сутрин. Хирургът, той не беше тукашен, говореше възбудено, че никой не може да живее с прекъснат в шията гръбнак, искаше да звъни някъде в София, но доктор Лазаров го дръпна със себе си в кабинета на лабораторита и му показа на микроскоп капка кръв от момчето, а после го държа в болницата докато то не спря да диша. Хирургът вече си мълчеше, не напираше да се обажда никъде, но най-страшното стана след това, през деня, когато участъковите от общинските села дойдоха за опознаване и славинският милиционер каза, че момчето много приличало на един негов племенник, изчезнал през петдесет и шеста. Само че онова момче беше изчезнало на тринайсет години и по това време трябваше да кара двайсетте. Майката на изгубеното дете, която пристигна после, по едно и също време със следствените, през плач и нареждане се кълнеше, че момчето е нейният син, и Ангел нямаше причина да се съмнява в думите й, защото вече беше видял това-онова. Тъй или иначе, следствените откараха тялото и после се чу, че са му издали смъртен акт като на неизвестно лице. Така и не го върнаха, макар че близките искали да го погребат в Славина.
      Да, онези могат да умират, но могат и да ти видят сметката, ако решат, че им пречиш. Как свърши Никола, братът на Ради Славея? Намериха го с пукната глава до лозето му и умря, без да дойде в съзнание. Милицията така и не откри убиеца, макар около тялото ясно да личаха стъпки на втори човек. Когато дойде там с линейката и доктора, Ангел също видя стъпките върху песъчливата пръст. Той беше ловец от момче и не бъркаше следи, а тези му бяха познати.
      Ангел запали за кой ли път цигара и си спомни една друга също такава безлунна лятна нощ преди четиридесет и пет години. Тогава още не караше линейката, а то и нямаше линейка по това време . Каква ти линейка - в градчето им тогава я нямаше и болницата и за всички се грижеше само доктор Лазаров с двамата фелдшери и акушерката. Ако се налагаше да карат някого в големия град, ползаваха джипката на текезесето, чийто волан Ангел въртеше откакто се уволни от казармата.
      Когато по-младият фелдшер дойде да го извика нея нощ и той закара джипката до здравната служба, вътре всички прозорци светеха и от коридора се чуваше сподавен женски плач. След това с годините Ангел свикна с миризмата на лекарства,с кръвта и виковете на болка, но тогава още гледаше да не влиза много-много в лечебницата,освен ако не се налагаше. По пътя фелдшерът му беше разказал за какво го викат и Ангел знаеше, без още да я е видял, коя е жената в чакалнята - Недка, майката на Татяна Заркина. Доктор Лазаров седеше в кабинета си и пишеше нещо, когато Ангел влезе при него; още щом го видя, докторът вдигна от масата приготвената си вече чанта и двамата излязоха през задния вход на лечебницата, откъдето вкарваха за преглед бебетата. На Ангел тогава му се стори, че докторът реши да минат оттам само защото не искаше да се среща с Недка Заркина в коридора. А може би и да грешеше. Коренът на доктор Лазаров, както и на Марин Заркин, бащата на Татяна, беше от Припек и даже се падаха далечни роднини. Може би и да бяха си казали, каквото са имали да си казват, когато са останали насаме в кабинета с Недка. Чак когато се качиха в джипката и му каза да кара към Припек, докторът повтори с две-три думи на Ангел това, което той беше научили от фелдшера. Вечерта Марин Заркин докарал с каруца тежко болната си дъщеря при доктора, а после, след като научил каква е болестта й и докато докторът се обаждал по телефона да извикат джипката, изчезнал заедно с нея от здравната служба. Фелдшерът отишъл да ги потърси у тях, но там заварил само разплаканата майка. Нито Ангел попита, нито докторът му каза тогава от какво е болна Татяна и защо трябва да карат в тъмното нагоре по кривия път, който още нямаше и асфалт, а само набит чакъл с каменно брашно и тук-там траверси. Но в градчето всичко се разчуваше бързо и Ангел можа да сметне две и две, докато стискаше здраво волана и гледаше да заобикаля по-големите дупки. Е, сигурно нямаше по онова време младеж, който да не е заглеждал Татяна Заркина, но най-често и с най-голям успех покрай нея се въртеше съименникът му Ангел Дочев. Те с него бяха и адаши, и набори, както впрочем са набори и с Татяна, но я иди сега кажи на някой, който я вижда за пръв път, че и тя е раждана трийста година! Та някъде месец преди оная нощ Ангел Дочев беше разправял как едно куче ухапало Татяна по ръката, докато двамата седели на пейката зад читалището. Било тъмно и тя пресегнала да откъсне клонче от храста зад пейката, а песът, който сигурно е лежал отдолу, я сръфал малко над китката и отпрашил към горната махала. Кучето влачело скъсан синджир на врата си и на Ангел Дочев му се сторило, че го познал кое е. Той вързал ръката на Татяна с кърпата си и я изпратил до тях, като й заръчал да промие раната с първак, а после поразмислил малко и се запътил към горната махала, към къщата на Исмет Февзиев. Някъде по това време ловната дружинка, в която членуваха и двамата Ангеловци, беше отстреляла из лозята един лисугер; после някои от ловците разправяха, че изглеждал като бесен и имал рани, сякаш предните дни се е давил с друго животно, но така и не го занесоха на ветеринарите да го изследват. Колко му е бясна лисица да ухапе някое куче, дето е избягало и скитосва насам-натам? Та Ангел Дочев отишъл до къщата на Исмет и надникнал през оградата в двора. Исмет тъкмо връзвал кучето и го хокал , а то пък приклякало на предни лапи и скимтяло подмазвачески с подвита опашка, като всяко едно нормално куче, което се чувства виновно. След като му се накарал, Исмет все пак не лишил пазача си от вечеря и Ангел Дочев видял как кучето омело храната и после излочило кажи-речи половин корито вода. И се прибрал спокоен у тях, без даже да се обади на Исмет, та да огледат дали кучето няма някоя рана от ухапано. Рекъл си, че щом яде и пие вода, кучето не може да е бясно - ама не е знаел, че ако е вече заразено, ухапването му също може да бъде заразно, макар то самото още да не се е разболяло.
      Та докато караше, Ангел можа да се досети от какво ще да е болна Татяна Заркина, а и си мислеше, че знае и защо отиват с доктора към Припек. Тогава Марин Заркин все още имаше къща в селото - продаде я след две години, малко прди да умре - и навярно докторът смяташе, че е закарал Татяна там, защото Марин си беше опак човек и кибритлия и не е искал тя да свърши в болница и да й правят аутопсия. Хе, има си болести, за които щеш-не щеш, влизаш да те лекуват и да те правят каквото си искат, особено строго пък се държеше на тия работи по тогавашните времена, ала с Марин трудно се излизаше наглава за каквото и да е . И чак когато докторът го накара да спре далеч преди да стигнат Припек, до каменното мостче, което почваше от старото и забравено землище на селото, Ангел Пирев започна да се досеща, че работата няма да излезе толкова проста, колкото я беше мислил. Той изключи двигателя и двамата с доктора слязоха на пътя. Вече се развиделяваше, но беше светло само на открито, а гората насреща им трудно пускаше тънките все още слънчеви лъчи. Из тези места никой не беше сякъл дървета вече сто и петдесет години, а в такава стара гора храсти не се хващат, но тук не беше така: под дебелите стволове се виеше гъст, бодлив, жилав гъсталак. И какви ли не треви и цветя растяха, а и сега растат там ,макар че повечето от тях не могат да се видят другаде из планината на едно място - целина, пищялка, бодлив страшник, вълча ябълка, подрумиче, вечерник, поветица, зановец и още десетки, на които Ангел и имената им не знаеше. Цяло чудо си беше, че пътеката през гората, останала от незапомнени времена, не е погълната още от тия зелени талази, че не са я сграбчили във вечна прегръдка безбройните хищни ръце на гъсталака.
      Двамата минаха мостчето и докторът заоглежда нещо по земята на светлината на фаровете. Върху мократа още трева следите се четяха като написани - една конска кола на гумени шини беше влязла в гората, а после се беше върнала обратно по мостчето и потеглила нагоре към Припек. "Сигурно първо е опитал да мине през гората, ама пътеката е дошла тясна за каруцата" , рече Ангел, "ако избързаме, можем да ги стигнем още преди селото, щото се е върнал на пътя съвсем малко преди да спрем". "Не", отвърна докторът, "вече нямам работа с нея. Давай да се връщаме обратно, трябва да се махаме оттука". Като пристигнаха в градчето, Ангел закара доктора и до къщата на Исмет Февзиев, колкото да научат, че някъде преди двайсетина дни кучето му пак избягало и тоя път нито се чуло, нито се видяло.
Като го нямаше кучето,кой можеше да докаже, че е било бясно? Още пък повече, че е било вече заразено, но без да е болно, когато е ухапало Татяна? А и нямаше за какво да се доказва такова нещо, защото две седмици по-късно Марин доведе дъщеря си в града жива и здрава. Даже старият фелдшер смяташе, че доктор Лазаров е сбъркал, като е взел болестта на момичето за бяс. Той си беше добър лекар, дума да няма, но кой не греши? По-младият, който беше видял Татяна през оная нощ, сякаш не вярваше чак дотам в грешката на доктора; но той пък разправяше, че някде си в Южна Америка имало случаи заболели от бяс да оздравяват, та може така да е станало и с Татяна.
В дните след тая случка рядко виждаха Заркини сред хората, но Марин открай време си беше темерут, а у майката сякаш нещо угасна, все гледаше надолу и отговаряше с половин уста, когато я заприказваха. Чу се, че месец и нещо след като Марин откара Татяна в Припек ( точно четиридесет дни, уверяваха някои ),Недка отишла в майчината си къща в Славина и направила там панихида, уж за майка си, само че майка й била умряла преди четири години и половина, а кой прави парастас на толкова време? Тъй или иначе, тя вече не се върна в града, нито пък Марин отиде при нея...
      Бог да го прости доктор Лазаров, като излезе в пенсия, се разболя и за четири-пет години болестта го свърши... Ангел Пирев говори за последен път с него някъде през седемдесет и втора, малко преди да оперират доктора в София, откъдето той така и не се върна. Срещнаха се край един вир на рекичката - докторът си падаше рибар, само че него следобед пъстървата е имала още дни да живее, защото той беше забучил въдицата си с изкуствените австрийски мухи в земята и държеше едно преполвено вече шише с коняк. Ангел седна до него и двамата си поговориха за това-онова, спомниха си работата в болницата, пийнаха... "Ти трийста година ли беше, Ангеле?", попита го по едно време докторът. "Трийста", отвърна Ангел. "Аз пък съм деветстотин и трета. Знам те от ей-такъв, цял живот все тука съм работил, знам ви от дечурлига. Помниш ли - трябва да си бил към шест-седемгодишен - веднаж ви срещнах двамата с Ради там под долната махала, където после направиха новата гара? Нали се сещаш за кой Ради ти говоря?... Питах ви какво правите из тия блата, а вие ми казахте, че гледате къщите, дето само вие можете да ги виждате. Помниш ли го това?" Ангел вдигна рамене. И да беше срещал доктора като дете на "другото място", не си го спомняше. А и никога до този ден двамата не бяха говорили за това, макар всеки от тях да се досещаше, че другият знае нещо. "Колко бяха къщите тогава, Ангеле?", попита го докторът. Ангел се поколеба преди да отговори. "Де да знам. Към сто и петдесет сигурно" - рече той накрая. "А сега колко са?" "Двеста и отгоре". Докторът се плясна с длан по бедрото и пак надигна шишето. Пи много, Ангел чак се уплаши да не му стане нещо. После двамата дълго мълчаха - докторът се беше втренчил в реката, а пък на Ангел не му се искаше да приказва по-вече от това, което беше казал. Главата му се въртеше и го болеше, та чак щеше да се пръсне, както няколко години преди това, когато двамата с Неделчо се бяха опитали да споделят един с друг страховете си, само че нищо не излезе от тая работа - струваше им се, че с всяка казана дума потъват в дълбок кладенец, от който няма измъкване. А после Неделчо се изгуби, както вече беше станало и с Ради Славея, и с Гроздан Горчев... "Ангеле, Ангеле", обади се накрая докторът, "не те ли е страх да ходиш из гората?". И без да го чака да отговори, все така загледан в реката, продължи: "Веднаж, някъде преди две години, Ангеле, бях у Татянини. Квартирантката й ми доведе детето си да го прегледам и не че беше много болно, но й казах да ме повика на другия ден вече у тях...Нали знаеш, ако трябва, докторът може да влиза навсякъде. Като влязох, Татяна тъкмо си слагаше грим пред огледалото. Хе-хе, на нашите тук тя с това ще им остане в устите - че все има квартиранти и че вечно ходи с два пръста пудра. Тя е трийста година, също като теб. Виждал ли си я скоро без грим и със спусната коса, Ангеле ? Татяно, Татяно, казвам й, другите жени гледат да се докарат по-млади, а ти трябва насила да се състаряваш. А тя затваря капака на кутията с мазилата и ми отвръща: я върви, казва, и си се занимавай с твоята си работа, че да не ти покажа как наистина изглеждам. Не ме плаши, викам й, стар съм и имам рак и не ме е страх вече от нищо. И като ми дойде времето, ще си мина по реда като всички, защото всеки трябва да живее колкото му е писано, така мисля аз, ако и да съм лекар". После докторът впери в Ангел очи, в които, странно, нямаше и следа от опиянение и дори тъмната сянка беше изчезнала, и продължи : "И знаеш ли какво още й казах, Ангеле? Казах й: и аз съм от припешки род, и то от най-старите, и аз знам което го знаеше и бащата ти, но няма да го направя, защото за такова нещо се плаща, както и ти ще си платиш някой ден, така й казах. Само че, казах й, аз знам и нещо отгоре на това, което го знаеше баща ти. А тя ми се смее - ти ли, казва, ще ме плашиш, дъртак с дъртак? Само че след малко вече не се смееше... като й казах две-три думи и като й показах едно нещо...". Докторът хвърли поглед към въдицата си, а после се наведе към Ангел и като се озърташе и ослушваше, му зашепна: "Това стана преди две години, Ангеле. И оттогава долу трябва да няма нови къщи. Няма, нали?" Ангел кимна утвърдително - вярно си беше. "Другото място" се появяваше отвреме навреме, понякога там започваше да се вдига къща, но стените оставаха недовършени или падаха. Докторът отново взе бутилката и отвъртя капачката. "Ето виж тази бутилка. Сега е отворена и вътре можеш да наливаш още, докато се напълни догоре. Това сте вие, дето можете да виждате къщите. Вие сте като отворено шише и лошото може да влезе у вас и да ви изпълни. Можете да се въртите насам-натам, да му бягате, но ако ви хване здраво, ще ви изпълни догоре... Аз пък съм като запушена бутилка - каквото има вътре, има го, но по-вече не може да влезе. Ако не беше така, през оная нощ, когато гонехме Марин към Припек, можеше и друго да стане... хе-хе, ти знаеш ли какво носех в чантата тогава?... Смърт, Ангеле, смърт носех... Само че трябваше да те повикам още щом Марин изчезна от службата, и тогава щяхме да ги настигнем преди пътеката. А аз се колебаех, премислях, говорих с Недка... докато не стана късно". Докторът отново се озърна, сякаш някой можеше да ги подслуша през шума на реката, която шуртеше и се пенеше по камъните, и придърпа Ангел към себе си: "Добре стана, че се срещнахме тук, Ангеле... тия дни мислех да мина към вас, но така стана по-добре... имам да ти кажа някои неща. Да ме пази Господ, на никого не ми се ще да стоварвам такова нещо на главата, най-малко пък на теб, но няма как. Сега тя знае, че скоро ще умра и всичко ще почне пак както преди. Ти си като отворена бутилка, и като потрябва, ръката ти няма да трепне... Навремето нашите прадядовци са искали само да се спасят от чумата, а пък е станало така, че някои от тях са тръгнали по лошата пътека... Те са сбъркали, а пък грехът им още лежи на нас... но ние можем поне малко да го изкупим, и аз зная как. Нали помниш, че преди две и нещо години ходих в Гърция, уж да се лекувам? Само че отидох не за това - няма лекарство за моята болест - ами да търся едно нещо...".
      След около час двамата се прибираха заедно към градчето - Ангел със своята нова тайна, стиснал здраво в шепата си металната тежест от въдицата на доктора, и докторът, Бог да го прости още веднаж, който отново си беше станал предишният болен и малко подпийнал стар човек, какъвто го завари на реката.


5.


      -
Ангеле, Ангеле, не те ли е страх да ходиш из гората? - прошепна бързо нечий глас в ухото му и Ангел Пирев стреснато надигна глава.
      Горе от върховете лъхна вятър и въглените премигнаха в полуизгасналия огън. Без да ще беше задрямал и небето просветляваше - трябваше вече да е към пет и половина. Той сложи нова цигара в устата си и докато я палеше, му се стори, че чу някакъв шум - не много силен, но все пак отчетлив. Ангел стисна здраво пушката и напрегна слух; цигарата падна от устата му и го опари по ръката, но той дори не погледна надолу. След минута звукът се повтори, а после още и още веднаж. От тъмния пръстен на дърветата някой се промъкваше стъпка по стъпка към него. Сърцето му заби лудо в гърдите и като ехо запулсира кръвта в подутия му глезен. Как стана тъй, че заспа? Нали уж толкова го болеше? Ако не беше се събудил, след минута щеше да е късно - този, който го дебнеше, трябваше само да пресече с десетина крачки поляната и щеше да е до него.
      Но сега това нямаше как да стане, без Ангел да го усети и когато един силует се отдели от сумрака и запристъпва напред, той вече беше готов да го посрещне. Оня спря на няколко крачки от него, както и одеве, през нощта - трябваше вече да е видял, че Ангел е буден и го чака.
      На поляната вече беше достатъчно светло и Ангел също можа да го види. Не се учуди, като го позна. Вече се сещаше за кого му напомняше звукът от крачките, макар и малко променен от особената походка - с преместване на целия крак, без да се движат ставите надолу от коляното. На Ради Славея десният му крак беше малко по-къс още от дете, а сега куцаше с него дори по-силно от преди.
- Здрасти, Славей - обади се Ангел и гласът му излезе глух и чужд.
Ради Славея, застанал с приведени рамене насред поляната, не отвърна и не помръдна.
- Дали ще ме познаеш? - продължи Ангел. - Аз остарях. Много време мина, откакто се изгуби. Оня ден правиха трийсет години на брат ти Никола. Ти го уби, нали? Зная, че беше ти. Видях ти стъпките на земята край него. Ти тогава ходеше с ония обувки, дето дясната им подметка беше по-висока. Подметката ти падна подир една година, през шейсет и седма - намерих я ей тука в гората, малко по-далеч от това място. А пък сега гледам, че инак обувките ти са все същите.
Ангел облиза пресъхналите си устни и пое въздух. Беше срещал Ради Славея и преди, както и другите двама - срещи, за които се мъчеше да не си спомня. Но тогава можеше да разчита на краката си, а и никога не беше се озовавал толкова близо до който и да е от тях.
Фигурата срещу него издаде някакъв нечленоразделен звук и пристъпи половин крачка напред. Ангел вече добре виждаше, че Ради Славея стиска нещо в дясната си ръка с прегъната назад китка. Той запъна полека ударниците и заговори малко по-високо, за да заглуши щракането им:
- Сега си дошъл да убиеш и мен, тъй ли? Давай тогава, няма да ти е трудно. Нали видя как паднах от дървото, остава само да ме довършиш. И с Никола не ти е било трудно - той не се е сетил защо идеш при него, нали ти беше брат? Сигурно се е зарадвал, помислил е, че се връщаш, а пък ти си го халосал с кола по главата...
Камъкът, почти отпрал ухото на Ангел, изтрещя страшно в скалата зад гърба му. Уж беше готов за това, уж го гледаше в ръцете, а за малко да го улучи право в челото. Не беше очаквал да е толкова бърз. След миг Славея се нахвърли срещу него без звук и с разперени ръце, сякаш го предизвикваше да се борят. Тази змийска ловкост и бързина никак не се връзваше с тромавата, сякаш с гипсирани крака походка и така изненада Ангел, че той едва успя да изпразни двете цеви в гърдите на Ради. Изстрелите го хвърлиха назад, ала Славея започна да се надига още преди Ангел да успее да зареди отново. Трябваше да изгърми четири или пет чифта, последните два в главата, докато изпонадупченото тяло престане да се изправя.
Като изнасяше тежестта само на здравия си крак, Ангел закуцука бързо към Славея, без да обръща внимание на болката. Хиляди ледени иглички се забиха в гърба му, когато се надвеси над него с широкия като сатър ловджийски нож. Съществото върху мократа от роса трева не би могло да бъде живо с разпраните си от едрите сачми гърди и с разбитата си на парчета глава; ала не беше и мъртво. Ръцете му все още се движеха, но това не бяха конвулсиите на агония - тези ръце се протягаха към него със закривени пръсти, готови да го хванат за гърлото. Едното кой знае как оцеляло око го гледаше... Ангел Пирев беше виждал отблизо очите на змия - в змийските очи имаше по-вече израз, по-вече душа, отколкото в това окървавено око. Той стисна здраво зъби и замахна с ножа..


* * *

...Главата му се въртеше и мислите се гонеха из нея като сухи листа във вихрушка... как го беше казал докторът тогава...отворена бутилка...ръката ти няма да трепне... И ето на - не трепна. Какво направи той? Ангел вдигна окървавените си ръце пред очите. Какво... направи? Отряза главата на Ради Славея! Нямаше по-кротък човек от Славея... още от момче нито веднаж не беше чул лоша дума от него...
Ангел тръсна глава и се огледа.
Гората ли шумеше или се чуваха гласове от пущинака? Гласове... Полудяваше ли? Трябва да е полудял - да убие Ради Славея!
"Ангеле... Ангеле... Ангеле..."
Не бяха и гласове - гласа можеш да го познаеш, ако си го чувал преди, а това... това беше шепот някакъв, шепот на много хора, които повтаряха, и повтаряха, и повтаряха името му.
Ангел стана и направи крачка към дърветата. Тези, които шепнеха, му бяха сърдити и той знаеше защо - заради Ради Славея. Искаха да го накажат, и той си го заслужаваше. Той беше виновен, да. Защо не попита Славея за това, което го беше мъчило през целия му живот? Славея щеше да знае, нали беше от тях. Какво беше станало с тях и къде бяха отишли те - и Ради, и Неделчо, и Гроздан? И защо трябваше да става така? Те трябваше да му кажат. Да, те щяха всичко да му кажат сега, и душата му най-накрая щеше да се успокои.
Той пристъпи още една крачка. Защо дърветата се клатят така, нали уж няма вятър?
- Ангеле.
А, това вече беше глас. Хубав глас, добър, защото принадлежеше на добър човек. Ангел спря и се обърна към гласа. И не видя никого, защото тоя глас беше на доктора, а докторът го нямаше вече от двайсет и нещо години. Но гласът му помогна - прогони шепотите и проясни главата му, тъй че Ангел можа да види отново всичко както си беше. Видя трупа на Ради Славея, потънал в кръв и с отрязана глава, но тоя труп беше на трийсет и петгодишен мъж, на колкото беше Ради през шейсет и шеста, когато изчезна. А сега сме деветдесет и шеста. И Ангел бе убил не Ради Славея, а това, в което той не по своя воля се бе превърнал.
С прояснението се върна и страхът, и болката в крака, и Ангел отново се усети жив и с ума си. Ръцете му трепереха, всъщност трепереше целият, но това не беше чак толкова лошо. Имаше от какво да трепери. Беше му се разминало съвсем за малко. Той се приближи до обезобразеното тяло на Славея и положи внимателно главата му до шията. Сега видя, че обувките на Ради са целите прокъсани отдолу и пръстите му стърчат боси. Това вече си беше само Ради Славея, умрял преди трийсет години, и тялото му най-после трябваше да намери покой.
- Не бой се, Славей - рече тихо Ангел, докато дълбаеше с ножа песъчливата пръст, - ще те погреба, както си му е редът. Няма да те оставя тъй... имам време. Ще те погреба, братко, а после трябва да свърша една работа... да оправя сметките и за теб, и за Неделчо, и за Гроздан... Не бой се, Славей, приготвил съм нещо за онова... неговата мамица... тоя път няма връщане, неговата мамица...


6.


-
Хей, усети ли, че тоя шофьор не ни поиска никакви пари?
Галин все още стоеше загледан след раздрънкания автобус, който мързеливо изкачваше стръмнината.
- Усетих, но си затраях - Росица, седнала върху сака с огледалце в ръка, критично се взираше в понапрашеното си лице. - Ако питаш мен, той трябваше да ни плати. Толкова прах не съм гълтала през целия си живот. А освен това вътре вонеше на... на някаква гадост.
- На мухъл? - подсказа й Галин.
- Ами да - тя се надигна и започна да изтръсква полата си. - Сега трябва да си обуя дънките - тая пола е заминала на кино. Между другото, ти виждаш ли оттам чудното местенце, към което сме се запътили? Гиздавото селце?
Галин поклати отрицателно глава и се усмихна накриво.
- Какво, не се ли вижда?! - тя измина няколко метра на куц крак с недообутите си ластични джинси, залитна и улови ръката му миг преди да се пльосне върху банкета.
Горският път, който започваше след каменното мостче, приличаше на път само в първите си десетина метра, а оттам нататък първият етаж на гората в подножието на дебелите, преплитащи невидими върхове дървета бе зает от буен и гъст като лонгоз гъсталак, сред който почти се губеше тясна просека.

- Това?! - изтъня гласът й толкова високо, че ехото му отвърна с едно късо, суетливо подскачащо "а". - Че това и на пътека не прилича! И после, къде е пустото село? В писмото пише, че селото се вижда от шосето... Май сме объркали нещо!
- Нали питахме и шофьора - напомни й той.
- Шофьорът!... Ами не го ли видя, че приличаше на пиян. Или не, по-скоро на дебил.
- Тук е така, Рос.
- Какво е така, бе? - изгледа го тя. - Шофьорите да са олигофрени?
- Не, искам да кажа, че селото може да е само на стотина метра от нас, но да не го виждаме заради тия джунгли. Просто горите тук са много гъсти. Не е като в полето, където всичко се вижда от километри.
- А как си представяш Нора да цепи из тия шубраци?
"Да си дойдем на думата", помисли си Галин, а на глас рече:
- Достатъчно е откачена, за да си я представя всякак.
И веднага съжали, като видя колко злобен поглед му метна Росица.
Последното писмо на Нора, написано с разкривен почерк и детински грешки, беше станало причина да се скарат - и искрите на тази кавга още прехвърчаха около тях като последни отмъстителни изстрели между две армии, които са спрели голямата битка, но все още не са сключили примирие. Бяха съгласни само за едно нещо - че Нора отново е почнала да се дрогира. Галин смяташе, че ще е най-добре да покажат писмото на майката на Нора. Росица пък държеше да отидат веднага при нея и да видят как могат да й помогнат. Накрая Галин отстъпи, но и досега не можеше да се примири с това. В приятелството на двете имаше нещо, което неизменно го дразнеше. Те винаги държаха докрай една на друга за каквото и да ставаше дума - в отношенията си с останалите им познати, с родителите... а и с него. След като Нора започна да се дрогира твърде често и веднаж едва не умря от смесен дявол знае с какво хероин, Росица беше тази, която й намираше чист фабричен мофин. И въпреки че й вдигаше страхотни скандали, при които двете си крещяха както само те си знаят, морфинът отново и отново отиваше у Нора. Тя има воля и ще спре, твърдеше Росица. И ето ти на. Нора беше дошла тук да се "откача" с клетви на уста в името на тяхното приятелство, а всичко свърши с това объркано, малоумно писмо, което накара Росица пак да забрави всичко друго и да хукне презглава да й спасява задника...
- Виж какво!... - викна му тя сега.
- О, я стига сега! Не започвай - рече Галин, пресичайки нейната навярно вече готова интродукция към един хубав скандал с взаимни упреци и обиди. - Казах го просто така. Хайде да не се караме пак.
Росица го изгледа подозрително, сякаш да се увери в искреността му.
- Ами хубаво - каза тя накрая, - да вървим тогава, че времето минава. Ще вземеш ли сака?
Тя направи крачка към мостчето и спря, сякаш се колебаеше дали изобщо да стъпи на него.
- Мамка му, та това си е жив пущинак! Трябваше май да си взема кубинки. Изглежда ми като място, дето може да е пълно със змии...
И Росица предпазливо нагази сенчестия коридор, загледана в краката си, сякаш из тревата дебнеха многобройни и непознати чудовища.
- Я чакай, Рос - повика я Галин. - Май тук някъде тече чешма.
Росица също се ослуша.
И двамата бяха жадни - смятаха да пият нещо на гарата, но автобусът с табела "Припек" чакаше със запален двигател и едва успяха да го хванат.
- И аз я чувам - каза тя. - Чудесно, тъкмо ще се поизмия.
Чешмата се оказа от другата страна на мостчето, почти скрита сред високите колкото човешки ръст храсти.
Росица свали тениската си и извади от сака широка червена хавлия.
- Я гледай шосето - рече му тя. - Не ща някой да ме зърне както си кара колата и да реши, че в гората почва еротик шоу. Тъй стават злополуките.
Като нищо, рече си Галин, само дето тук не минават коли. Нито една, откакто слязоха.
Той изчака търпеливо дългата водна процедура, която си наложи Росица, и едва когато тя се скри зад плочата на чешмата, за да се преоблече, пристъпи към мамещата прозрачна струя.
- Гальо - надзърна тя иззад плочата. - Я ела. Тук отзад май има нещо по твоята част.
- Ей сега - каза той и подложи шепите си под чучура.Водата, по-студена, отколкото беше очаквал, премина като леден нож през гърдите му и прогони миризмата на мухъл и прах, която се беше наслоила в гърлото му след пътуването. Понаплиска малко лицето си, пръскайки бисерни капки по иглите на хвойната - ама че е висока тази хвойна, не беше предполагал, че става толкова голяма - и после заобиколи, за да отиде при Росица. Върху задната повърхност на плочата наистина имаше нещо "по неговата част". Галин сега учеше история, но преди това беше изкарал четири семестъра в Богословския и не беше се разделил с идеята някой ден да завърши и него.
В самия камък на плочата бе дълбоко изрязана релефна фигура на светец, но Галин едва ли би го познал, ако ги нямаше също тъй релефно изрязаните под образа думи, по-вечето от които се бяха запазили: "Величаемъ тя, Святый свещенномучениче Кипр....мъ...ная страдан...твоя иже за Хр... прев....еси...вознеси ко Господу благомощную твою мол...да избавытъ нас от плене...диавольскаго...всякаго дей...духовъ нечистыхъ...нам поборникъ на вся враги видимыя и невидимыя".
- Това е Свети Киприан - каза Галин. - Закрилник против зли духове и магии.
- Виж ти. И какъв е надписът? - попита Росица, впрочем без особен интерес, докато връзваше косата си с ластик.
- Ами, изглежда,че е молитва или поне част от нея, която се чете срещу магии и уроки... такива неща - отвърна той малко разсеяно, защото продължаваше да разглежда плочата.
Под молитвата имаше и още някакъв надпис.
Буквите бяха неравни и разкривени - и издълбани, а не изрязани в релеф. Но този, който ги беше оставил, явно много е държал те да се запазят дълго време, защото се беше постарал да ги вложи колкото може по-дълбоко в камъка. И изглежда беше успял, защото и двата надписа бяха повредени - умишлено, не се съмняваше Галин - но ако изпъкналите букви просто се бяха счупили и изчезнали, то вдлъбнатите от малкия надпис бяха само запълнени с натрошен камък. Галин беше виждал достатъчно вандалски повредени паметници, за да се учудва от факта, че някой се е опитвал да заличи буквите, удряйки ги с камък - дори и из тези места, където вевроятно рядко идваха туристи. Защото, смяташе той, тукашните едва ли биха направили подобно нещо - в планината дори и римските пътища се бяха запазили почти непокътнати. Той извади от джоба си секретен ключ и започна да дълбае с върха му буквите, изронвайки запълнилите ги ситни камъчета и скален пясък. Почти беше свършил, когато Росица тихо го повика:
- Ей, я виж, някой върви по шосето.
- Момент - рече той.
"Вземи си звънче" , гласеше разчистеният вече надпис под молитвата.
"Вземи си звънче"? Какво пък трябваше да значи това?
- Гальо - обади се пак Росица и нещо в гласа й го накара бързо да се надигне.
Човекът явно беше горски пазач - със зелена униформа и карабина през рамото - и стоеше на около двадесетина крачки от тях на срещуположната страна на шосето.
Галин бързо разба какво беше притеснило Росица - мъжът се беше спрял като закован и ги наблюдаваше напрегнато, леко приведен напред. Изглеждаше така, сякаш е... уплашен? Ами да, от това разстояние приличаше най-много на един уплашен, или поне сериозно разтревожен горски пазач. За какви ли ни взема пък този, помисли си развеселен Галин и му махна с ръка за поздрав. След кратко колебание мъжът с пушката също вдигна ръка и фигурата му сякаш загуби напрегнатата си стойка.
- Я да не се занимаваме сега с тоя - тихо каза Росица.
- Какво ти става, бе Рос? - учуди се Галин. - Ела, хем ще питаме и него за пътя.
Той се запъти към горския, последван неохотно и от разстояние от Росица. Изглежда, онзи вече беше преодолял опасенията си - ако наистина бе имал такива - защото изглеждаше напълно спокоен, когато се озоваха до него. Галин се учуди само от това, че мъжът не пристъпи на свой ред към тях, след като отвърна на поздрава му, нито остана поне да ги изчака на място, а дори се отдалечи малко от пътя, за да седне на една полускрита в тревата ниска пейка, която те не бяха забелязали дотогава. Подобна малка неучтивост не би му направила никакво впечатление в София, но някак не беше характерна за планинарите. Това ще да е от униформата, рече си Галин. Униформата и длъжността променят хората - а по-точно, карат ги да се държат по подобен начин, откъдето и да са.
- Добър ден - поздрави той пръв и чу как Росица изпуфтя театрално зад гърба му.
- Добър ден - отвърна горският с напевния и със заоблени гласни говор на планинарите, така че прозвуча нещо като "дуообар дьен". - Рейса ли чакате?
- Ами... не. Ние всъщност току-що слязохме.
- Отиваме в Припек - добави Росица.
- Бая път - беше краткият коментар на горския.
- Така ли? На нас пък ни казаха, че е някъде съвсем наблизо - махна неопределено зад гърба си Галин.
- Ами, близо - горският опря пушката на пейката и извади цигара от поизмачкан пакет. - Още седем километра оттука по шосето.
И той посочи нагорнището, по което преди четвърт час бе изпълзял техният автобус.
- Но шофьорът ни каза да слезем тук... - Галин се озърна към Росица, сякаш очакваше и нейното потвърждение, но тя само го изгледа накриво, - ... и после да продължим ей по оная пътека.
Мъжът поклати глава.
- Припек си е точно на шосето, ама след седем километра - ако изкатерите баира и погледнете надясно, може да го видите.
Галин се замисли за секунда.
- В такъв случай през гората разстоянието ще е по-малко - би трябвало да си спестим големия завой.
- Хубаво се ориентираш, мойто момче. През гората излиза горе-долу пет километра. Ако е за въпрос, едно време това село е било още по-насам, ама след една чума са го посторили малко по към заник. През гората е по-близо, ама що да се трепете, като има шосе? Я виж какъв е пущинак - тия пет килметра ще ви излязат двойни.
Галин бе споходен от глуповатата мисъл, че горският умишлено се мъчи да ги отклони от намерението им да вървят през охраняваните от него лесове - я ще скъсат някое рядко цвете, я ще изплашат дивеча, я пожар ще направят. "Що за глупости си мисля? Човекът просто иска да ни помогне... Я чакай, ами писмото на Нора и шофьорът? Според тях селото трябва да е някъде малко след мостчето".
- Сигурно сте дошли на стоп? - попита неочаквано горският.
"О Боже", измърмори Росица.
- Не, дойдохме с рейса - рече Галин, правейки й знак да млъкне.
- С рейса? - вдигна вежди горският и погледна машинално първо часовника си, а после към шосето; само че, отбеляза си наум Галин, не надолу, откъдето бяха дошли те, а в посока на омразния му вече Припек - там накъдето беше заминал техният вече празен автобус.
- Че що да минава толкоз рано? Още няма осем и половина.
- А кога е другият? - попита Галин.
- Няма друг. В почивен ден един рейс тръгва сутрин от селата и към девет минава оттука. Ходи до града и към два следобед се връща обратно.
- Значи, по това време няма рейс за Припек, а само за града, така ли?
- Йя - отвърна кратко горският и дългото му кокалесто лице изведнаж стана непроницаемо.
Галин знаеше, че при турците подобна мимика - всъщност по-скоро липсата на мимика - означава подозрение или поне резервираност. Същото важеше и за това късо "да", произнесено уж неволно на турски. А май се досещаше и откъде би могло да идава подозрението. Всъщност, Росица го изрази най-добре с въпроса си:
- Тогава ние с какво сме дошли? - попита тя.
Въпросът си беше много на място, но Галин вече беше уверен, че някой от възможните отговори кара горския да се чувства неспокоен.
- Може би са му сменили разписанието - побърза да предположи той в старанието си да разреди напрежението.
- Не може - рече горският. - Тоя дето го кара ми е сестрин.
Челюстите му почти не се движеха, докато каза това - сякаш думите излизаха от гърлото му вече готови, баз да има нужда да ги дооформя.
"И сега какво?", помисли си объркан Галин. Трябваше му малко време, за да реши как да продължи по-нататък, защото разговорът явно вземаше нежелателна посока. Нямаше и най-малка идея в какво са сбъркали, но човекът съвсем очевидно бе станал почти враждебен.
Но Росица, изглежда, не бе усетила това.
- Май не говорим за едно и също - започна нервно тя, - или може би тъдява имате хубав стар обичай да се ебавате с гражданчетата? "Тоя дето го кара" ти беше набор, ако не и по-стар, и не ти е никакъв сестрин и чичин - Росица нарочно ( и успешно ) имитираше изговора и интинацията на горския. - Освен това отпреди два дни знаехме кога да тръгнем и къде да слезем. А освен това - вече наистина трябва да вървим, защото ни чакат. А пък ако толкова ти се струваме съмнителни, ела и ти с нас, та да видим всички заедно къде е най-после тоя Припек! Щом сме дошли с друг рейс, може пък и да те заведем в някое друго село, а не в това, дето е по шосето?
- Рос... - успя най-после да се обади Галин, но изведнаж забрави за Росица и проклетата й уста, стреснат от реакцията на горския. Лицето на мъжа внезапно се изкриви, той се отдръпна, почти легна назад върху пейката и изръмжа глухо:
- Ама вий к'во бе... к'ви сте вий бе! - той посегна бързо към пушката си , без да сваля очи от тях, и Галин вид в тия очи див, неподправен страх.
Мамка му, този е луд, закрещя мислено той, докато буташе Росица назад, прикривайки я с тяло. Ето каква била работата, а ти ще се правиш на психолог, ще умуваш за разни мимики, копеле тъпо! Само не му обръщай гръб и не бързай, не му обръщай и не бързай...
Разстоянието помежду им бавно се увеличаваше, а горският седеше все така неподвижно втренчен в тях - хванал пушката за дулото, но без да я вдига от земята.
С ръце зад гърба си Галин буташе Росица назад, малко грубо може би, тъй като се опасяваше, че тя не си дава сметка за цялата сериозност на положението, в което се бяха озовали; едва когато някак преминаха шосето и й хвърли един бърз поглед, той видя, че и тя е достатъчно уплашена.
Вече бяха до чешмата и горският все още не беше променил позата си. Гледаше ги и нищо повече.
Само че дори от това разстояние щяха да му трябват не по-вече от три секунди, за да ги застреля и двамата.
- Скачай в гората и тръгни по пътеката - прошепна Галин, докато се навеждаше бързо да вземе сака. - Скачай, скачай, няма страшно.
Имаше страшно, разбира се. Ако оня решеше да ги преследва, къде щаха да му избягат?
Къде в гората можеха да се скрият те от един горски?
Той проследи с крайчеца на окото си как Росица побягна нагоре през сенчестия гъсталак. Изчака малко, докато се отдалечи достатъчно, и окачи сака на рамо. Смътният му, набързо оформил се план бе да я пусне достатъчно напред, докато той... всъщност какво би могъл да направи той? Да му приказва? Да го замеря с камъчета?
Може би най-умно щеше да бъде да кривне от пътеката с надеждата оня да тръгне след него - шансовете на Росица да стигне до проклетото село, където и да се намираше то, щяха да нарастват с всяка измината крачка.
А там, от селото, Росица щеше да повика някого на помощ.
Много хубаво, помисли си той, нека състезанието започне и по-добрият победи. От една страна, имаме това градско момче, което отдавна е занемарило бягането за здраве, пуши по кутия на ден и последния месец е прекарало в четене за изпити. На съседния коридор, дами и господа, е местният горски, жилав като хрътка, пъргав като невестулка - е, може би и да е малко луд, но това изобщо не му пречи на мерника.
... Само че когато отново погледна към пейката, там вече нямаше никакъв горски.
В следващите няколко дълги, много дълги секунди Галин бе абсолютно уверен, че оня е някъде до него - може би дори зад гърба му - и всеки миг ще го застреля. Толкова беше сигурен в това, сякаш то вече се беше случило. Животът му бе протекъл така, че никога досега не беше се сблъсквал със страха от смъртта - смърт не просто някога, а сега, в следващия миг. Сетивата му се изостриха едва ли не отвъд човешките възможности, сякаш се беше напушил с трева - можеше да види всяка песъчинка по земята, да чуе как трепти всяко отделно листо, да раздели миризмата на всеки един стрък от гъсталака. Особено миризмите бяха толкова силни, че едва не се задави; имаше чувство, че не диша, а гълта въздуха.
Почувства се едва ли не като измамен, когато най-после видя къде е горският и разбра, че все пак няма да бъде застрелян.
Защото горският нямаше намерение да го гони и застрелва. Горският ситнеше надолу по шосето и се оглеждаше често-често назад. Горският, с една дума, отстъпваше, да не кажем бягаше - един Господ знае от кого или какво, дали от тях, дали от това, което ставаше в собствената му глава - и стрелбата можеше да се смята за отменена.
Един последен поглед през рамо - и мъжът изчезна след завоя, който правеше шосето някъде на около стотина метра от мястото, където стоеше Галин.
О, мамка му, мамка му, повтаряше си той, докато бързаше след Росица - вече набрала солиден аванс - мамка му, какво можеше да стане! Мамка й на тъпата Нора!
Преди няколко минути всичките му мускули се бяха стегнали, а сега усещаше тялото си отпуснато и трябваше да полага усилия, за да координира крачките си, тъй че да не залита по пътеката. Миризмите на още влажните от нощта треви и храсти - толкова много видове и, както му се струваше, по големина някои от тях истински шамоиони - го удряше все така остро и силно в носа и гърлото.
Намери Росица приклекнала зад някакъв храст и му стигаше и един поглед, за да разбере, че е на ръба на истерията. Тоя път спасяването на Нориния задник й беше дошло в повече. Беше дошло в повече и на двамата. Около тях беше само пущинак и не му се виждаше краят, а преди малко един непознат можеше да ги гръмне без някаква видима причина, ей тъй както си бъбреха за това-онова.
- Няма страшно, Рос - побърза да я успокои той. - Можем да я даваме по-кротко. Оня си замина.
- Замина си?
- Да. Хвана надолу по пътя. Направо подтичваше.
- Какво му стана изведнаж на него? - изви глас в почти плачливо кресчендо Росица. - Лайняната ми уста ли беше виновна? Задето го имитирах ли?
- Не, не мисля. Той почна да се спича още преди това. Когато се хвана за пушката, помислих, че е луд, но сега... не знам.
Галин се замисли за миг и продължи:
- Все пак май не беше съвсем наред. Той... ами ти видя, той сякаш се страхуваше от нас. Може би ни е взел за някои други?
Росица се усмихна някак смутено - а човек рядко можеше да я види смутена - и каза:
- Знаеш ли, докато те чаках, за известно време си мислех, че... мислех си, че той непременно ще ме убие. Не беше само страх или предчувствие, а просто някаква пълна увереност, че след малко ще умра. Толкова... истинско, като... - тя замлъкна насред дума.
- И аз усетих нещо подобно. Това трябва да е от уплахата, предполагам.
Но Росица поклати глава, сякаш не искаше да приеме толкова просто обяснение.
- Ще ми дадеш ли писмото, Рос? - каза Галин. - Искам да видя нещо.
- Да, някъде в сака е - отвърна тя, все още замислена. - Какво ще му гледаш пък сега?
Галин порови малко из сака и извади поизмачкания бял плик. Всъщност трябваше му точно пликът, а не самото писмо.
Той изруга, когато видя това, което търсеше.
- Да й се не видят и глупостите! Виж печата - писмото е пуснато от града, а не от Припек.
- И какво от това?
- Какво от това?! Кой го е пуснал тогава? Нали Нора пише, че няма намерение да слиза в града?
- Но какво значение има това? Може да го е дала на някого, за да го пусне. Може да го е дала на хазяйката. Тя поне трябва да се е върнала в града, нали?
- А нали ти каза, че Нора сигурно се е скарала с хазяйката?
Росица си пое дълбоко въздух и сложи ръце на кръста, готова да започне дълъг и бурен спор, забравила за доскорошните си страхове. Галин, разбира се, я обичаше, но и много добре познаваше една нейна особено проклета черта на характера. Стигнеше ли се до кавга, нямаше по-изпечена кавгаджийка от Росица.
- Не съм казвала, че са се скарали. Казах, че по някаква причина Нора може би не иска да живее при нея. Това не пречи да й даде да пусне писмото, нали така?
- Но защо ще й го дава? Защо не го е пуснала от Припек?
- Може би там няма поща, умнико! И тогава как искаш да има печат от Припек?
Не беше се сетил за това.
- Може и да е така - предаде се той. - Добре, хайде да вървим.
Не бяха изминали и десетина крачки, когато Росица спря и се ослуша.
- Я чуй. Някой вика.
Галин също спря и напрегна слух.
- Какво вика?
- Не мога да разбера.
Беше мъжки глас, който повтаряше една и съща фраза,но не можеха да различат думите. За известно време гласът млъкна и след това пак се чу, този път по-ясно, сякаш викащият се беше приближил или пък беше събрал по-вече въздух.
Повтаряше все едно и също.
" Върнете сеее... на пътяя... "
И после:
"... от бабата... купете си звънче... от бабата... купете си звънчее... "
- "Купете си звънче"? Това ли вика? - попита учуден Галин.
- Май да.
- Това го пишеше и на оная чешма. Долу, под молитвата. Дали е горският? Сякаш вика от същата посока.
- Ами май че не - каза Росица. - Не прилича на неговия глас.
Можеше да й вярва. Тя беше пяла девет години в хор и бе способна да различи един глас от друг.
- Както и да е - тръсна глава Росица. - Хайде да тръгваме. За днес се наслушах.
След няколко минути вече престанаха да чуват гласа. Или се бяха отдалечили достатъчно, или пък оня беше спрял да вика.


* * *


Навътре в гората пътят се оказа не чак толкова тесен и сенчест, както в първия си половин километър ( само че проклетото село така и не се виждаше ). Вече вървяха по равно, а дърветата оставаха все по-настрани от утъпканата земя, за да направят място на широки поляни. А при това през всеки стотина метра попадаха на следи от човешко присъствие: капак от каруца, сложен вместо врата на ограда от жив плет, два-три кошера, првесъхнал кладенец с дървено корито... Накрая подминаха и една постройка - полукъща-полузаслон; навярно изоставена кошара, предположи Галин. Имаше и ниски каменни огради, които, знаеше той, тук в планината правят около картофените ниви, за да не могат да влизат диви свине. Но вътре в оградените парчета земя растяха само плевели.
Не се виждаше и никакъв човек.
Малко след като подминаха заслона - а след него гората отново се изправяше като стена от двете страни на пътеката - Росица изведнаж трепна и се огледа през рамо.
- Какво има пак? - попита Галин.
- Стори ми се, че някой върви там отзад.
И тогава ясно се чу шум от стъпки, ала той не идеше откъм гърба им, а от посоката, в която вървяха.
Тя го стисна силно за китката и няколко секунди двамата останаха неподвижни. Някой пристъпваше бавно и шумно между дърветата, мърморейки си с провлачен старчески глас.
- Хей! - извика Галин. - Ало!
- Какво правиш бе! - изсъска му Росица.
Галин издърпа ръката си, по която беше останала една червена гривна от пръстите й, и известно време двамата се гледаха начумерено, готови пак да се скарат.
Росица първа отмести поглед - очите й се насочиха някъде над рамото му и тя прихна:
- Ето я Баба ви Яга!
Галин се обърна.
На пътеката стоеше прегърбена, беззъба, прастара баба с кошница в едната ръка и бастун в другата. Ако не самата Баба Яга, то поне е най-малко нейна първа братовчедка, помисли си Галин. Беше облечена в нещо като носия, може би каракачанска, но толкова избеляла, че трудно можеше да се разбере какви са били цветовете й.
- За гъби ли ходиш, бабе? - попита високо Галин.
Старицата взе бастуна под мишница и почна да пренарежда нещо в кошницата.
- Ти от Припек ли си? - продължи той, но бабата с нищо не показа, че го е чула.
- Виж какво - обади се Росица, - дай просто да заобиколим тая госпожа и да си вървим по пътя.
В това време бабата приключи със заниманието си и заситни към тях.
- Ша зъмете, ша зъмете - занарежда тя със същия провлачен, блеещ глас, с който я бяха чули да си говори сама. - Всякой зъма по нещо. Едно ша зъмете за двама, ама ша зъмете.
- Какво да вземем, бе бабо? - попита Галин.
- Ша зъмете, едно ша зъмете - повтори бабата, спряла на две-три крачки от тях.
Росица изпусна тежка въздишка и запали цигара.
- Не искаме, бабке - рече тя. - Пък и не познаваме гъбите.
- А-а-а, туй не са гъби, ма - завъртя глава бабата. - Айде ти да зъмеш. Ми ела де, мен ма не слушат краката. Ела, ела, глей и зъми едно... едно за двама ша зъмеш.
Пресекливият глас на бабата все повече дразнеше Галин и той изпита внезапно и силно желание да си запуши ушите или дори да избяга.
От къде се беше взела тая вещица насред гората?
И за каква баба викаше оня непознат и невидим мъж, чийто глас бяха чули преди малко?
Галин се сепна и понечи да дръпне Росица настрани, за да й каже за това, но тя вече беше при старицата и надничаше в кошницата.
Кога беше отишла там?
- Зъмай, зъмай - подканяше бабата и бързо, като фокусник, повдигаше по някакъв предмет и го пускаше обратно на дъното на това, което отдалеч бяха взели за кошница, а то се оказа обла кутия, издялана от цяло дърво.
- Зъмай едно, коет'ти хареса, него зъмай.
Сухите пръсти вдигаха за миг и отново скриваха вътре какви ли не боклуци - ръждясали пирони, избелели малки кости, снопчета суха трева, обли камъчета... Но имаше и други неща - малки лакирани дървени кутийки, метални пръстени, огледала, звънчета...
"Купете си звънче!" - спомни си изведнаж Галин. Къде беше чул това?
И какво правеше тук? Без да разбере как, и той се беше озовал до бабата.
Той с усилие отдели поглед от въртящите се пред очите му безполезни или странни предмети и хвана Росица за рамото:
- Рос, вземи звън...
Но тя вече беше избрала. Държеше голямо колкото длан огледало, чиято бронзова рамка бе украсена с тънки като паяжина орнаменти.
- Туй зъмаш! - обяви бабата и издърпа кутията назад, скривайки я зад гърба си.
Росица повъртя огледалцето в ръце и после го протегна към бабата:
- Много е хубаво, бабе, но не мога да го взема.
Старицата отблъсна ръката й:
- Свършено, туй зъмаш! И аз зъмам от тебе! - и тя с неочаквана ловкост издърпа недопушената цигара от пръстите на Росица, наплюнчи върха й и я скри в пазвата си. - За двама го давам, от двама зъмам! Дай на баба конец!
Костеливичт пръст сочеше към Галин. Росица се обърна и видя едно конче да виси от ръкава на тениската му.
- Брей че виждала тая баба! - засмя се тя.
- Рос, я чакай... - объркано започна Галин, но Росица вече беше издърпала конеца и го подаваше на бабата.
Също толкова чевръсто старицата издърпа и конеца и се затътри към гората, без повече да им обърне внимание. Двамата гледаха след нея, докато не потъна сред дърветата, и още известно време след това чуваха мърморенето й.
- Не е лошо като за един фас и два пръста конец, нали?- Росица размаха огледалцето и се засмя, а Галин изведнаж бе пронизан от някакъв почти болезнен копнеж по нея, копнеж, примесен с мъка, сякаш тя вече не беше негова.
- Рос, я го хвърли! - каза бързо той, воден от спомена за смътния, неоформен страх, който беше изпитал при срещата със старицата. - Тук има нещо шибано.
- О, я стига сега пък и ти! - засмя се отново тя и прибра огледалото в джоба на джинсите си. - Може би бабата е мръднала и раздава ей така семейните ценности. Като стигнем в селото, ще разберем дали няма близки и ако трябва, на тях ще го дадем.

Видяха селото след по-малко от пет минути.


* * *


- Рос, успокой се! - шепнеше Галин в ухото на Росица. - Никой не ни е видял. Успокои ли се? Разбери - тъпо ще е да се върнем, без да се опитаме да разберем какво е станало с нея. Може би все още можем да й помогнем! Нали това искаше?
Двамата бяха приклекнали зад дънера на едно повалено дърво. Потърсиха убежище там веднага щом доближиха достатъчно първите къщи и Галин едва успя да запуши устата на Росица, спирайки вика й при вида на техните обитатели. Тя все още трепереше и тихо хълцаше, притискайки се в него.
- Може тук всички да са наркомани - продължаваше Галин, - или пък някаква секта, а може би и двете. Може нарочно да са се нагласили така, заради някакъв шибан култ...
- Гальо, престани! - изхлипа Росица и размаза грима по лицето си. - Хайде да се махаме, докато не е късно! Не видя ли, че оня рейс е тук! Мамка ти, лайно тъпо, аз умирам от страх, а ти се правиш на герой! Не виждаш ли, че всичко е било нагласено специално за нас? Не разбираш ли, че и Нора е знаела?
- И как иначе? - каза някой зад гърба им.
Росица изпищя и после притихна, закрила лицето си с длани. Галин скочи на крака и я прикри с тялото си.
Пред него стоеше тяхната приятелка Нора, заради която бяха дошли дотук. Лицето й, поначало бледо, сега беше бяло като сняг и когато го наближи, от нея лъхна миризма на мухъл. Устата й се разтегли в някакво гротескно подобие на усмивка, в която участваха само синкавите, нацепени устни, но не и лицето и очите.
- Знаех си, че ще дойдете - каза тя.
- Нора - заговори Галин, стараейки се да овладее треперенето на гласа си. - Ако това е някаква тъпа шега, време е да спреш. Виж, Росица припадна от страх. Какво значи всичко това?
Нора мълчеше и го гледаше с немигащ поглед.
- Чуй ме, Норка. Трябва да тръгнеш с нас. Ние показахме писмото на майка ти и тя много добре знае къде сме. Ако не се върнем до утре и тримата, ще тръгне да ни търси. Знаеш ли, тя много се страхуваше да не ти се е случило нещо лошо.
За миг лицето й придоби някакво изражение - нещо като хищна, злонамерена пресметливост - което уплаши Галин дори повече, отколкото скованата безизразност.
- Лъжеш - каза тя, без никаква интонация, и чертите й отново замръзнаха.
- Добре, ако искаш вярвай. Обаче аз ще взема Росица и ще тръгваме. Най-добре е и ти да дойдеш с нас.
Нора протегна ръка и сякаш ледена буца го блъсна в гърдите. Галин падна върху дънера и изпсува.
- Нима не разбираш? - каза тя - Вече никъде няма да ходите. Ето виж, къщата ви е почти готова.
Както беше коленичил, той проследи погледа й и видя една кирпичена постройка без покрив сред останалите къщи. Но видя и нещо друго. От всички посоки към тях приближаваха обитателите на това място, чийто вид бе накарал Росица да изпадне в истерия. Изгърбени, с безизразни бледи лица, те носеха върху себе си остатъци от дрехи от безброй времена и епохи - старинни овчарски плащове, турски чалми и елеци, униформи на отдавна забравени армии... Сред тях имаше стари мъже и жени, имаше младежи и момичета, имаше дори и няколко деца. Вървяха без да разговарят помежду си и без да се поглеждат един друг, вървяха в безмълвно единодушие с тромава, но сигурна крачка.
Галин закрещя и вдигна голям ръбест камък от земята.
- Мамка ти! - викна той на Нора. - Пусни ни да минем или ще те пребия!
Нора отново протегна ръце към него.
Треперещ от страх и ярост, Галин замахна и я удари с камъка по лицето. Черепът на Нора се вгъна като топче за пинг-понг и лявото й око хлътна навътре, но тя не падна от удара, а само леко залитна. Галин се завъртя на пета и с всичка сила заби ходилото си в гърдите й - чу се как едно ребро изпращя като суха клонка и този път Нора се прекатури назад, но след миг отново започна да се изправя, сякаш беше кукла с пружина. Събрал последните сили на отчаянието, той вдигна натежалото тяло на Росица и го понесе към гората. Но вече беше късно. Едва изминал няколко крачки, десетки студени ръце се вкопчиха в дрехите и телата им и ги повалиха на земята. Огледалцето изхвръкна от джоба на Росица и се озова до лицето на Галин.
Пред очите му се завъртя къс от небето, а после в огледалото затанцуваха върховете на дърветата.
Но имаше в това отражение и нещо, което не би трябвало да е така.
В последните няколко секунди Галин отчаяно се опитваше да се отскубне не с надеждата да избяга, а за да надзърне още поне веднаж в малкия блестящ кръг. И когато все пак по някакво чудо успя, това не му донесе нито надежда, нито утеха.
Защото него, неговото лице го нямаше в огледалото.


* * *


Седнала върху един голям камък под усойната сянка на вековните дървета, младата жена с дълга, черна като нощта коса шепнеше нещо с наведено надолу лице. В отворената си длан тя държеше снимка с две усмихнати момичета, хванали за ръце един също тъй усмихнат младеж. Върху снимката лежеше нишка тъмносин конец и къса угарка с червило по филтъра.
Жената не носеше никакви дрехи по себе си. Захвърлени в небрежна купчина, те лежаха на земята до издълбаната като кошница дървена кутия.


7.


...
И пак закъсня.
Няколко случайности се бяха навързали една за друга във верига, която в крайна сметка го препъна. Най-напред падна от вишката и кракът му окуця - макар че това едва ли можеше да се нарече случайност; вече беше сигурен, че някой, навярно Ради Славея, предварително е разместил дърветата. Иначе щеше да успее да ги настигне и ако трябва дори и насила да ги изведе от гората. После, Ниязи горският се беше оказал достатъчно близо, за да чуе гърмежите му, и когато е срещнал момчето и момичето, е бил вече не на шега притеснен, а те без да искат са го уплашили още по-вече. Да не говорим пък, че когато го видя на пътя, тъй както беше с изподрани дрехи и с кръвта на Ради по ръцете, та чак до лактите, Ниязи съвсем загуби ума и дума и поне десет минути не можа да каже свястна приказка. Не беше за чудене Ниязи да е уплашен от цялата тая работа, но и нямаше съмнение, че децата също са се уплашили от него и още тогава са избягали прекалено навътре в гората. Едва ли можеше да се надява, че са го чули какво им вика в отчаяния си опит да ги спре или поне предупреди.
Ангел Пирев опря приклада на пушката в земята и се изправи тежко само на левия си крак. Десният се беше подул толкова силно, че трябваше да му свали обувката още на пътя.
Време беше да се връща.
Беше стоял тук достатъчно дълго, за да е сигурен, че за днес нищо по-вече няма да се случи. Дори и кракът му да беше здрав, не би продължил по-нататък по пътеката - не защото се страхуваше, а защото знаеше, че все едно няма да ги намери. Пътеката продължаваше още четири километра преди да излезе до новия Припек, и около нея имаше само гора и тук-там по някой празен кошер или натрупани камъни, или камара отрязани дървета; тези неща се появяваха и изчезваха, за да се появят на друго място, и не принадлежаха на който и да е човек от околностите. А от стария Припек, знаеше Ангел, отдавна не беше останала и следа; той е бил там, където сега минава шосето.
Да, време беше да се връща. Срещата, за която тук бе закъснял, трябваше да се състои на друго място.
Ниязи горският сигурно вече беше докарал долу джипката на лесничейството и щеше да го вземе до града с нея; щеше да направи всичко, което Ангел поиска, само не и да тръгне с него по пътеката.
Влачейки крака си, Ангел подмина следите на два чифта маратонки, които просто спираха по средата на пътеката, без да продължат в никоя посока. Гледаше да не удря много силно приклада в земята, докато се подпираше на пушката, защото една от цевите беше пълна. В заряда на патрона имаше кръгло парче метал, което един стар човек му бе дал преди по-вече от двадесет години, откачайки го от въдицата си.


8.


"Лазаре,
Ония такъми за въдица,дето ги бях взел назаем от доктора, вече ми свършиха работа и можеш да дойдеш да си ги прибереш.
29-ти юли,96
Ангел"



9.

"
Факс

До Г-жа Попова
Сем. Делеви
Сем. Златанови

Уважаеми дами и господа,

При издирване на изчезнали лица нашата детективска агенция има практика предварително да изяснява дали те не са прекъснали отношенията си със своите близки по собствено желание, преди да се вземе решение за приемане поръчката на клиента.

В тази връзка наш служител бе изпратен още в деня на разговора ни с Вас да извърши предварително проучване,което остава изцяло за сметка на агенцията.

В хода на това проучване възникнаха дотогава неизвестни за нас обстоятелства, които е възможно да имат връзка с предполагаемото изчезване на Нора Попова, Росица Делева и Галин Златанов.

На 27 юли в дома на хазяйката на Нора Попова се е извършило жестоко убийство, като жертвата е била простреляна от упор, а впоследствие тялото й е било разчленено.При аутопсията на трупа се е оказало, че тялото не би могло да е на хазяйката Татяна Маринова Заркина, както се е предполагало първоначално, тъй като убитата е около двадесет-двадесет и петгодишна жена ( неотговаряща на описанието и фотографиите на Нора Попова или Росица Делева ), а Заркина е шестдесет и шестгодишна.

Самата Татяна Заркина към настоящия момент е в неизвестност и вероятно ще бъде обявена за издирване.

Извършителят на убийството засега също е неизвестен.

При така създалата се ситуация, оставяме на Вашия избор да решите дали да използвате услугите на агенцията ни за продължаване на издирването.

Нашият служител, който е бивш офицер от полицията с голям опит, широки контакти и отлична репутация,е готов да започне работа веднага щом получим
Вашето потвърждение.

10.08.1996

Искрено Ваш: /п/"


10.

Ангел Пирев дори не извърна глава, когато вратата се отвори. Седеше до прозореца, загледан в размазаните цветове на циганското лято по улицата. Напоследък, за месец само, зрението му беше дотам отслабнало, че не успяваше да чете и пише, а и надалече не виждаше добре. Беше ходил на очен лекар, но се оказа, че трябва да му направят някакви допълнителни изследвания, за да му изпишат очила, и работата така и си остана.
- Какво ти е пак, бе татко? Да не си болен?
Беше Райна, по-малката му снаха. Ангел знаеше, че напоследък близките му се тревожат ( а някои от тях и обиждат ) от почти постоянното му мълчание, но не можеше да се насили да се държи по друг начин, докато мислите му се въртяха все около едно и също.
- Ние се притесняваме, а пък ти само мълчиш... поне на доктор да беше отишъл още веднаж. Ела долу, някакъв човек пита за теб.
Райна излезе и Ангел се зарадва, че поне за малко ще остане сам, преди да слезе на долния етаж. Щом в къщата му беше дошъл да го търси непознат човек, работата май ставаше ясна. От три месеца насам всеки ден беше очаквал да го посетят заради онова, и сега, като се вслуша в себе си, не усети кой знае колко да го е страх. Даваше си сметка, че трябва да се тревожи поне за близките си, но и такова чувство почти не изпитваше. Беше направил, каквото трябваше да направи. И беше го направил не само заради себе си, а и заради още сума хора. Такива, дето вече ги нямаше. Но и такива, които виждаше всеки ден. Например Исмаил магазинера, чийто братовчед някога, преди близо тридесет години, заради един бас бе тръгнал от Припек към шосето през горския път и нито беше излязъл на шосето, нито се беше върнал в Припек. Или вдовицата на Никола, който се беше заканил да убие Тяна Заркина, когато Ради се изгуби. А сигурно и други са се заканвали, поне наум , ако не открито като Никола, защото за последните четиридесет години само от града и околните села бяха изчезнали над двадесет души. Някои вярваха в старите приказки, повечето не вярваха, но почти всички се страхуваха. Като Ниязи горския, чийто крак никога не беше стъпвал отвъд мостчето, колкото и да го наказваха инспекторите. А тоя страх, който беше станал някак неусетно част от живота им, част от самия им град също като реката и планинските била наоколо, тоя страх сега беше изчезнал, все едно че никога го е нямало. И Исмаил, който си беше мюсюлманин, най-после беше извадил от магазина си иконата на Свети Киприан и кандилото.
Ангел заслиза внимателно надолу по стълбите. Кракът все още го наболяваше, а в студените сутрини напоследък го болеше почти както в оная нощ. На неговата възраст вече нищо не оздравяваше така лесно.
Той отвори вратата към гостната стая и се вгледа с присвити очи към посетителя си, който бързо се надигна от стола и пристъпи към него.
- Веско!
Ами да, Райна нямаше как да познава Веско - той живееше повечето в София, и да го е виждала преди, го е забравила. А Ангел да взема да си помисли какво ли не... ама така е, гузен негонен бяга.
- Здравей, чичо Ангеле - усмихна се широко младият мъж и му подаде ръка, която Ангел силно стисна.
Вратата леко се открехна и в стаята надникна Райна.
- Влизай, влизай - покани я Ангел. - Веско, запознай се, това е Райна, жената на Николай. Райне, Веско е внук на доктор Лазаров, дето е лекувал още от бебета всичките старчоци като мен от града и околията. Все трябва да сте се виждали като деца, ама сте се забравили.
Веско подаде ръка на Райна, а тя, изненадана от усмивката на свекъра си, чийто глас сигурно не беше чувала поне от седмица, набързо разстла на масата пред тях колосана покривка.
- Че остани малко с нас де - каза Ангел, след като Райна постави на масата бутилка ликьор и две тънки чаши.
- Не мога, тате, бебето пак пищи.
- Е, ти си знаеш.
Веско отново седна на мястото си.
- Я как бързо ме позна - каза той. - А пък чух да разправят, че нещо си недовиждал.
Ангел прекара длан пред очите си.
- Остави се. Господ вече ни вика, ама ние все се правим, че не разбираме... Ами ти как си? Я какъв мъж си станал! В София ли работиш?
- Вече не. Ожених се и ще се връщам тук. В болницата се освобождава място за лабораторен лекар.
- Не думай! И се ожени, тъй ли? Гледай го ти! - Ангел се усмихваше за пръв път от три месеца, къде от радост за момчето, къде от облекчение, че посещението се беше оказало не такова, за каквото си мислеше.
И още нещо - Веско, който беше роден и израсъл в София, а тук идваше само за ваканциите, каза "връщам се". То можеше да има, а можеше и да няма връзка с онова, за което Ангел все още не знаеше дали трябва да отваря дума. Но все пак му стана приятно, задето момчето го каза точно така.
- Даже чакам и дете - добави Веско.
- Гледай го ти! - повтори Ангел - А коя е булката?
- Не я познаваш - отвърна Веско, - но след малко ще ви запозная, тя е отвън в колата.
- Че защо не я доведе вътре? - засуети се Ангел. - Каква е тая работа, да не сме чужди?
Веско се приведе напред и каза тихо:
- Седни малко, чичо Ангеле. Искам първо да си поговорим само двамата.
Усмивката на Ангел изчезна и той се отпусна бавно на канапето. Веско премести своя стол по-близо до него и няколко мига двамата се гледаха мълчаливо.
- Чичо Ангеле - наруши пръв мълчанието Веско, - честно казано, и аз не знам откъде да започна най-напред... Едно време вие с дядо ми сте се уговорили нещо и той... той нещо ти е дал.
А Ангел чак се стресна - не толкова от смисъла на думите му, а от това "едно време". За него онази среща с доктора се беше случила сякаш вчера.
- Виж сега, Веско - почна бавно Ангел. - Тогава с доктора си говорехме за баща ти Лазар, не за теб.Той трябваше да дойде тук сега.
- Така е, чичо Ангеле. Но ти знаеш, че татко получи удар тази пролет и почти не може да ходи.
Ангел Пирев заопипва джобовете си и извади пакет цигари. Порови пак, намери кибрита, запали и издуха бавно първия дим.
- Трябва да ми се довериш, чичо Ангеле. И ти самият знаеш, че трябва. Когато преди три месеца си изпратил в София онова писмо, си бил наясно, че баща ми няма как да дойде.
- Не е до доверието, Веско. Само че виж... тая работа е... хванеш ли се веднаж, после връщане няма. И докторът тъй ми го каза оня път - каза ми, че хич не му се иска да ми докарва такова нещо на главата, защото почнеш ли, то остава за цял живот.
Ангел помълча, за да помисли малко и да намери правилните думи.
- Как да ти го кажа, Веско... Виж примерно хората тука. Всеки, кой по-вече, кой по-малко, е чувал тия истории. Всеки познава по някой, комуто се е изгубил роднина или познат. И ги беше страх, да, страх ги беше всичките, ако и не всеки да би си признал, ако го питаш. А пък сега, за три месеца само, ела да видиш какво стана. Хората бързо забравят, Веско. Някак бързо забравят такива неща, и аз не мога да разбера защо. Ще мине някоя година, и даже тия, дето са изгубили някой близък, ще почнат да си мислят, че това може и да го е нямало. Че човекът е изчезнал по някаква друга причина, както се случва да чезнат хора навсякъде по света. Ама това си го имаше. И още го има. И може пак да почне. Допреди три месеца, който и отвън да дойдеше в града, за няколко дни почваше да усеща, че тука нещо не е наред. Всичките тия икони, и приказки по кьошетата, и дето се кокореха по всеки чужд човек и не искаха да му приказват. Сега все едно си дошъл в друг град, толкова е иначе всичко. А пък какво е станало, та хората да се променят? То че стана, стана, ама те няма как да го знаят... Мислят, че тя е заминала за някъде... Не я обичаха, вярно, но никой и хабер си нямаше какво е тя. Само аз и докторът знаехме. Страхът идеше от онова място, а тя беше само нещо като врата към него. Сега вратата е затворена и вече никой не му усеща силата - все едно хората са станали други... и да го разправиш на някого, най-много да ти се изсмее... Знаеш ли какво ми каза Исмаил магазинера, като го питах един ден защо е махнал иконата? Ще мажа, казва, стените. И вярно, измаза ги, ама не върна иконата. Ако го питам пак след някой и друг месец, може да каже: каква икона? Разбираш ли какво искам да ти кажа, Веско? Трудно е да го повярва човек, а особено пък сега, но то не е някаква приказка, не е игра.Стъпваме по земя, дето е стара и прастара и един Господ знае кои са живели тука преди нас и какви са били... Всичко си е съвсем наистина и отидеш ли много близо до него, можеш да се опариш, можеш и да изгориш. Трябва все да си нащрек и да вярваш напълно, не вярваш ли, спукана ти е работата... Ти дали си наясно с всичко? Дали знаеш с какво искаш да се захванеш?
- Мисля, че мога да те разбера, чичо Ангеле - каза Веско. - Имаш право да искаш да си изясним всичко. Няма да те лъжа, че отначало, когато татко ми го разказа, и аз не можех да повярвам.
- Кога стана това? Кога ти го каза?
- Преди около две години. Страхуваше се, че както е вече възрастен и започва да се разболява, може и да не успее да направи каквото трябва. Отначало си помислих, че... ами помислих си, че може да е полудял.
- Какво точно ти разправи баща ти, Веско? Разкажи го сега на мен, важно е да знам.
Веско се облегна назад на стола.
- Да, така ще е най-правилно - каза той след кратък размисъл. - Може би трябваше с това да започна. Добре, ето виж какво знам... Преди двеста години село Припек, откъдето бил Лазар, прапрапрадядото на моя дядо, е било на няколко километра по на изток от сегашното си място. Някои от хората в Припек смятали, че от незапомнени времена в гората край селото има някакво проклятие, някаква сила, която можела да вдига на крака умиращ и дори наскоро умрял от рана или болест човек. Но този човек след това вече не оставал същият. Той можел да сменя образа си и да подмамва в гората други хора, които след това изчезвали. И това можело да продължава вечно, защото той не остарявал и не умирал, а с обикновено оръжие не можело да му се навреди. Но в Припек имало един род, в който знаели как може да бъде разпознат и убит такъв човек и предавали тайната от баща на син. Когато преди двеста години почнала чумата, всички от този род умрели, но най-старият успял да предаде тайната на Лазар. Или всъщност само половината от тайната - за това къде се пази оръжието и как може да бъде поискано от тези, които го пазят. Лазар успял да донесе оръжието в Припек, но станало така, че след като било употребено, то се изгубило и той не успял да го открие отново. Знаел, че някой го е прибрал, но в чии ръце е попаднало, можел само да гадае. Лазар казал къде се е пазело оръжието, преди да го донесе в Припек, на сина си, той пък на своя и тъй нататък, но с всяко следващо поколение историята избледнявала и все по-малко й вярвали. Дядо ми е бил петият от нашия род, комуто баща му е разказал за оръжието - повече като една семейна легенда, отколкото като истина. По това време те вече живеели тук в града. И тук дядо ми чул и друго предание, което водело началото си от чумавото време. Към края на епидемията припекчани погребали тук край града телата на някакви разбойници. Погребали ги в самите мочурища, в място, което също се е смятало за прокълнато. По това време започнал да се заселва и самият град, отначало с бежанци също от Припек. И някои от тези хора казвали, че виждат някакви къщи насред блатата. Ту се появявали, ту изчезвали, а понякога ставали с една-две по-вече и тогава някой се губел в гората и вече не се връщал. Губели се най-вече хората, които можели да виждат къщите, или пък техни близки,които тръгвали да ги търсят. Дядо ми като лекар се срещал и общувал с много хора и за някои от тях знаел, че също виждат къщите. Тогава за пръв път се замислил, че в чутото от баща му може и да има истина. Той предположил, че през всичките тези години след края на чумата не са се губели хора, защото е нямало кой да ги подмамва в гората край стария Припек.Но и това рано или късно би могло да се случи, защото някои припекчани все още помнели онова старо поверие. И преди четиридесет и пет години станало така, че едно младо момиче се разболяло от бяс, а бащата го закарал в старото землище на Припек и след време го върнал в града живо и здраво. Дядо ми и ти, чичо Ангеле, сте се опитали да спрете бащата, но сте закъснели... Е, останалото ти го знаеш по-добре, но все пак ще кажа и него.Отново започнали да изчезват хора. У дома има списък с имената на всички, за които дядо е знаел, а вероятно са били и по-вече. Той много години се мъчел да попадне на следа от оръжието и накрая сполучил. Намерил препис от хрониката на един манастир, който бил опожарен през чумавата година, и разбрал, че някакъв монах занесъл оръжието в Атон малко след края на чумата. Успял да го... вземе от там...
- Да си го кажем честно, направо го е откраднал - обади се Ангел.
- Добре, откраднал - усмихна се леко Веско. - После е заплашил тази жена, че няма да се поколебае да го използва, ако още някой изчезне. И преди да умре, е оставил оръжието на теб, защото ти можеш да виждаш къщите и да разбираш кога има вероятност някой да се изгуби. Разбрали сте се да не се срещате повече с дядо, а след като той умре, и с баща ми, и те да не ти казват от кого и къде се пази оръжието. А ти не е трябвало да казваш на никого от тях дали и кога смяташ да го използваш, докато не го сториш...
Ангел кимна:
- Това беше важно. Ние не знаехме дали това, дето си говорим, остава само между нас. Докторът си мислеше, че онова място може да усети какво сме намислили, ако го повтаряме много често... както животните понякога усещат къде е опасно за тях... А когато усети, може да се опита да ни спре. Братът на един от тия, дето изчезнаха, все подозираше,че покрай Татяна има нещо нередно, мислеше да ходи в милицията, после почна да се заканва, че сам ще се оправи с нея, а накрая го намериха убит. Аз пък съм виждал чак на гарата в Пловдив едно момиче от Славина, дето се загуби още в шейсет и трета. Стоеше и гледаше влаковете... и си изглеждаше съвсем нормално... не като тия из гората... и като че чакаше или търсеше някого... Докторът, като му казах за нея, рече, че щом е тъй, значи могат и нас да следят... Затова и решихме да не убивам Татяна, докато има друг начин, а дотогава онова нещо да остане у мен. Ако я бяхме убили веднага, на нейно място можеше да се появи някой, за който нищо да не знаем, а пък тя ми беше винаги пред очите.
Веско помълча малко и след това каза внимателно:
- Но сега вече е рябвало да го направиш... Двете момичета и момчето, които полицията търси, те са изчезнали на онова място, нали?
Ангел вдигна две ръце във въздуха, сякаш искаше да подкрепи с жест думите, които имаше да казва, но след това положи бавно длани на коленете си и се загледа в килима.
- Двайсет и пет години, Веско. Двайсет и пет години я дебнех на всяка крачка. Където и да идеше. Тя отиваше в гората, и аз се качвах подир нея. Идваше някой на квартира, аз се залепях за него. Изникнеше ли "другото място" , сън не спях да я вардя...
- "Другото място"? Така наричаш къщите ли, чичо Ангеле?
- Да... - Ангел притвори очи . Изведнаж бе започнало да му се вие свят. - Тъй им викахме като деца с един мой приятел... Радко... Той... той...
- Знам, чичо Ангеле. Изчезнал е през шестдесет и шеста година, и оттогава никой не го е виждал.
Ангел се поклати върху седалката на канапето.
- Де да не беше... ама аз съм го виждал, Всеко, аз... и последния път очи в очи, ей тъй както сме с тебе сега... Той... той щеше и мен да убие... затова дойде... и аз трябваше...
Веско сложи длан върху неговата и Ангел благодарно я стисна.
- Ама за двайсет и пет години никой не се изгуби... нямаше нови къщи. Мислех, че се е отказала... а пък тя да ме измами! Знаеш ли, че тя намери цял рейс, за да закара децата до горе! Малко преди дядото ти да умре, се чу, че от някаква почивна станция на военните изчезнал цял рейс заедно с шофьора... тогава даже мислеха, че някак е успял да премине с него в Гърция... на ти сега една Гърция...
- Всичко е наред, чичо Ангеле. Ти направи, каквото трябваше.
- Наред!? - вдигна лице Ангел. - Не, Веско, не вярвам да е наред. Това, дето е там, още си го има. Само че сега не се усеща... поне повечето хора не го усещат. Ние не знаем кажи-речи нищо за това място. Къде се дяват тия, дето изчезват? Ами защо понякога пак се появяват из гората? Или пък защо ти дават да избираш? Не можеш да откажеш да избираш, защото не си на себе си, но пък можеш да изкараш късмет. И тогава нищо не ти правят, поне не веднага. Аз три пъти съм срещал Татяна на пътеката и трите пъти си взех звънче от кошницата, и ей ме на, още съм си тука. И защо се явяват тия къщи в блатата? Те пак ще се покажат някой ден, помни ми думата. Показваха се още преди да стане това с Татяна навремето. И знаеш ли какво? Това го разбрах чак сега, като видях дирите на ония деца. Последната жена, дето се изгуби преди тях, беше вървяла доста по-навътре в гората, преди дирите й да изчезнат. Ради Славея пък беше стигнал по-далеч и от нея. Това място се разширява, Веско. Става по-голямо с всекиго, дето е погълнало. И върви надолу, към шосето, към града... Ако сега се намери някой друг вместо Татяна? Нея четиридесет години не можахме да я спрем!
- Защото оръжието се е било изгубило, чичо Ангеле. То трябва да се пази там, където му е мястото.
Ангел се изправи и бръкна в джоба на панталоните. Извади ръката си, свита в юмрук, и после бавно я разтвори. Сребристото топче се търкулна върху масата и застина миг преди да премине през ръба.
- Ти казваш, че отначало не си повярвал на баща си - рече Ангел. - Ама твоето нищо не е. Ти нищо не си бил видял. А пък аз бях видял сума ти работи и пак не повярвах отведнаж на доктора.
Ангел чукна с пръст куршума и той стигна ръба на масата, а после се върна назад, сякаш бе срещнал невидима преграда.
- Ама като видиш как не може да падне на земята, става по-лесно да повярваш, нали тъй?
Той вдигна отново куршума в дланта си и погледна Веско в очите.
- Беше... беше заседнал в нея, Веско. Трябваше да го вадя от тялото й. Докторът казваше, че кръвта им е друга, че ги нямало разните там клетки... ама поне на вид си беше същата кръв. Като умря, тя вече пак си беше оная Татяна. И не тя е искала да стане така. Кажи това на ония, които го пазят.
Веско пое внимателно куршума от ръката на Ангел и след миг го погледна учудено.
- Да - кимна Ангел. - Винаги е така топъл, даже леко пари. Ама с това лесно свикваш.
Той седна отново на канапето, усещайки сякаш накаква празнота в себе си, след като куршумът вече не беше у него.
- Има и нещо друго, Веско. Хората от оня род в Припек са могли да усещат кой човек си е погубил душата, ама аз не мога, не можеш и ти. Тогава докторът беше казал, че тука винаги трябва да има поне по един като мен, дето да може да вижда къщите, та макар и по обиколен начин да разбираме дали онова няма пак да почне. Добре, ей ме на, аз съм още тук, само че годинките заминават. Ти казваш, че баща ти бил вече стар, ама и аз съм там. Той е трийсет и втора година, аз съм трийста. Ето вече и окьоравях. От моите никой не е такъв. Докторът мислеше, че това понякога се наследява, само че могат да се извъртят две-три поколения, докато се прояви. Не знам и из града да е останал друг такъв. Да речем, може да е това внуче - Ангел кимна към другото крило на къщата, където живееха младите, - ама дори и да е така, нали трябва да мине време, докато израсте? Ами дотогава?
- Ще измислим нещо, чичо Ангеле - усмихна се Веско.
- И какво?
- Е, не знам още - почти безгрижно, както се стори на Ангел, рече младият мъж и стана от стола. - Хайде да отидем до колата, нали щях да те запознавам с жена си.
- Ама вярно бе - стана и Ангел. - Е браво на нас, забравихме я вън. Само че, Веско, пак ще трябва да приказваме за тая работа.
- Ще приказваме, чичо Ангеле, що е време, все е пред нас - отвърна Веско, докато излизаха от къщата. - Нали вече оставам да живея тук.
Ангел го последва на улицата. Пред спрялата срещу къщата му кола стоеше млада и симпатична светлокоса жена с широка рокля, която не успяваше да скрие бременността й.
- Нели -каза Веско, - това е чичо Ангел, който навремето е возил дядо ми с линейката си.
- Приятно ми е - усмихна се момичето и подаде ръка на Ангел. - Каква приказна градина имате. Доста труд ме чака, докато и нашата заприлича поне малко на нея.
- Ще помагаме - обеща Ангел.
Тя вдигна глава и се загледа над покривите на къщите към планината.
- Хубаво е тук. Направо е красиво. Не мисля, че София ще ми липсва много.
- Там ли се запознахте? - попита Ангел.
- Не - тя отметна един кичур от челото си и се засмя, а после погледна към Веско, който й кимна насърчително. - Всъщност беше пак във вашето градче. Аз минавах оттук с влака, а той се качи в моето купе и тогава го попитах какви са тези странни къщи насред блатата. А пък той си глътна езика и почна нещо да мънка... Толкова беше смешен!... Но какво стана с тези къщи? Този път ги нямаше, макар че минахме от там с колата. Да не би да са ги съборили?
- Да - отвърна Ангел и пое шумно въздух, сякаш изведнаж дъхът му бе спрял за миг - Събориха ги. До една ги събориха.

Няма коментари: