сряда, 15 април 2009 г.

Караул ( откъс от повест )



* * *


Бяха заели стаята за почивка, за да не разнасят патроните и защото вратата й беше точно срещу входа на караулното. Школникът, опрял гръб до стената при единия от разбитите прозорци, завързваше с войнишки колан два автомата един за друг. Тъкмо от този прозорец се виждаше убитият. Беше облечен с нещо като леководолазен костюм, нещо тънко и еластично, защото се изпъваше по всяка издатина на тялото му. Ако тялото лежеше по корем, Пламен би могъл да продължи да смята, че това е някаква униформа на десантчик. Само че той лежеше по гръб, а дрехата не покриваше нито главата, нито ръцете му. Бяха го разгледали достатъчно добре.
Това не беше човек.
По време на боя Пламен беше стигнал до състояние, в което дори това откритие не бе успяло да го потресе особено; сега, след края на атаката и в очакване на нова, то също не го вълнуваше чак толкова само по себе си. Най-после имаше нещо като отговор на въпроса си какви са тези, които ги нападат - а по-скоро какви не са - но този отговор водеше след себе си още куп въпроси, разсъждаването върху които точно в този момент не би го довело до никъде. Една друга мисъл обаче бе започнала да го занимава, откакто главата му малко се проясни. Школникът ги бе видял отблизо много преди него, още там горе на хълма. Беше се сражавал и командвал, знаейки за това. Беше гледал и преценявал всичко с други очи.
- Школа - обади се Пламен, след като тази мисъл се оформи окончателно, - как мислиш, колко време имаме?
- То времето, нали знаеш, вече се уволни - поусмихна се школникът. Беше закрепил автоматите на разстояние един от друг, за да не се заклини затворът на левия, и сега пробваше дали ще може да окачи и двата на рамото си.
- Кажи де.
- Може би десетина минути. Сега ще се прегрупират извън видимостта ни и ще минат откъм ъглите на караулното. Защо бе, Кръстев? Завещание ли ще пишеш?
- Аха. Какво ще кажеш да напишем набързо каквото сме разбрали за тях и да го скрием някъде?
Школникът обърна за миг към него изцапаното си, опушено лице, над което рижата коса сияеше като пламък. След влизането им в караулното той за малко се бе умълчал, обърнат навътре в себе си; това беше толкова човешко и разбираемо и бе продължило толкова кратко време, че сега, когато наближаваше краят, Пламен беше наясно, че го обича с цялото си сърце, така както се обича само приятел, за когото човек би дал живота си.
- Имаш ли тефтерче и молив? - попита школникът.
Пламен пребърка джобовете си.
- Моливът се е счупил - каза той, след като ги извади.
- Ето, аз имам автоматичен - подхвърли му го школникът с лявата си ръка. - Ще ти диктувам.
Отворил тефтерчето върху коляното си, Пламен зачака. Седеше на пода до другия прозорец и от време на време поглеждаше навън. От неговия прозорец се виждаше порталът и малко от лявата и дясната част на поста им. От този на школника - дясната половина от склона заедно с вишката. Нямаше как да видят, без да подават глави навън, входа на караулното и ъглите на сградата. Бяха се разбрали да държат прозорците, без да барикадират вратата. Ако ония имаха още гранати, положението им така или иначе ставаше безнадеждно. По възможност щяха да се опитват да отбраняват и коридора, но нападнеха ли ги и оттам, цялата работа нямаше да продължи дълго.
- Добре, пиши сега - каза школникът. Беше лапнал цигара, без да я пали и докато диктуваше, тя подскачаше нагоре-надолу в ъгълчето на устата му. - "Отдалеч приличат на хора. Отблизо разликата е очевидна. Могат да сменят местоположението си в рамките на няколко метра много бързо, недоловимо за окото... след което остават за кратко, до една-две секунди, неподвижни. Нападнаха поста около или малко след дванадесет часа без никакъв опит за контакт. Очевидно непосредствената им цел е да ликвидират личния състав на караула. Целите им след това са неясни. Имат бойни пушки и гранати от стари армейски образци, най-вероятно пушка "Манлихер" с щик и яйцевидни осколъчни гранати. Не използваха други оръжия"... Написа ли?
- Да.
- Добре, после... "По някакъв начин преди нападението бе извадена от строя цялата, подчертай, цялата свързочна техника и елзахранване. Часовниците - школникът погледна своя - не спряха съвсем, но секундната стрелка се движи много бавно, а минутната за цялото време от началото на нападението, което преценяваме като не по-малко от един час, не се е придвижила".
Школникът, който диктуваше без да изпуска от поглед прозореца, помисли малко.
- Пиши сега по-бързичко. "Може би известна част от пространството около поста е останала по някакъв начин изолирана преди нападението, защото забелязахме как птиците при полет сякаш срещат някаква невидима преграда на разстояние около десет-дванадесет метра от земята". Написа ли?
- Написах.
- Добре, свършвам. "Досега ликвидирахме, пиши с цифри, осем или девет от общо двадесет-двадесет и двама нападатели. Редниците Мачев, Мавров и Трайков загинаха в бой при защитата на поста. Очакваме последната атака. Ще изпълним дълга си". Сложи дата и ни напиши имената. Това е.
Пламен написа най-отдолу "ст.ш-к Атанасов и ефр.Кръстев, 8.VІ.1969" и затвори тефтерчето, като прибра машинално молива на школника в своя джоб.
- Бутни го под пирамидата - каза му школникът и запали цигарата си.
Докато пъхаше тефтерчето между пода и шкафа за оръжия, Пламен си помисли, че едва ли някой ще го намери и прочете, ако вътре хвърлят гранати, и тази мисъл не го разстрои особено. Направиха каквото можаха. Беше някак неестествено спокоен, всички страхове бяха изчезнали освен един - да не би да надживее школника. Щом ще трябва да умират, нека да умрат заедно. Не искаше да остава сам срещу тези.
Школникът като че усети мислите му.
- Докато сме живи, има и надежда - каза му той и вдъхна жадно дима от цигарата. - И да ме убият, няма да се скапваш! Мъжката, нали?
- Мъжката - повтори Пламен и се изправи отстрани на своя прозорец.
- Запали си и ти една, има време.
Пламен измъкна пакета "Аида". Всички цигари се бяха измачкали или накъсали. Той избра най-здравата, запали я и хвърли настрани пакета.
Известно време те пушиха мълчаливо.
- След малко ще се юрнат насам - каза школникът и изгаси фаса си в стената. - Но сигурно още не знаят в коя стая сме. Не бой се, вече не остана много. Не е трудно. Мъжката и това е. Като войници. Прощавай, Пламене.
- Прощавай, Стояне - отвърна Пламен и също загаси цигарата си.
Няколко минути изминаха в пълна тишина. Двамата, изострили докрай сетивата си, стояха и чакаха с готови за стрелба оръжия.
После чуха как се отваря външната врата на караулното.
Школникът насочи натам сдвоените си автомати. Коридорът беше прав, и до входа на сградата имаше не по-вече от седем-осем метра. Той пристъпи извън стаята и в същия миг автоматите му затрещяха, по пода заваляха гилзи. Пламен чу как едно тяло се пльосна навън.
- През входа ли бе, изроди! - закрещя школникът, насочил дулата на автоматите към коридора, докато сменяше пълнителя на единия. Патрони и пълнители имаха предостатъчно. - Няма ли първо да почукате, вашта мама!
Той пак започна да стреля и из коридора запищяха рикошети. От мястото на Пламен по-голямата част от коридора оставаше невидима, а школникът, изправен в цял ръст, закриваше и това, което би могло да се види. Затова ефрейторът отначало изобщо не успя да реагира, когато до крака на Атанасов изведнаж цопна и се завъртя яйцевидна, голяма колкото едър лимон граната.
- Легни! - викна школникът, изрита гранатата навън и бързо се прикри встрани от вратата.
Пламен се просна по очи. Заедно с влезлите в стаята осколки над главата му прелетя и тупна на пода и нещо по-тежко и по-меко.
- Давай, Кръстев! - викна школникът. - Давай вън! Всичките са отпред!
В коридора се мярна някакво движение, двамата стреляха едновременно и още един нападател излетя назад, хвърлен от изстрелите.
- Хайде де! - изрева школникът, прекрачвайки прага. - Хайде идвайте!
Той тръгна навън, без да спира да стреля.
Ако онези бяха останали при входа, откъдето можеха да хвърлят гранати право в стаята, всичко щеше да свърши след няколко секунди. Но стрелбата на школника и атаката му напред през коридора ги бяха накарали да се отдръпнат и затова следващата граната се пръсна някъде по-близо до външната част на коридора, а тялото на школника пое почти цялата сила на взрива. Въздушната вълна хвърли Пламен назад към стената, ала не го уби; може би беше загубил съзнание, но съвсем за кратко, защото димът дори не беше започнал да се сляга, когато той с мъка се занадига, търсейки с ръка изпуснатия си автомат. Обгръщаше го пълна тишина, без пищенето или глухото бучене, които бе усещал след взривовете и изстрелите досега, и той равнодушно си помисли, че навярно тъпанчетата му най-сетне са се спукали.
Успя да застане на колене и вдигна автомата. Взривът беше издънил една от стените на оръжейния шкаф и той бе паднал напречно точно пред него, давайки му прикритие. Пламен опря гърди в шкафа и се опита да надзърне навън. Стори му се, че в коридора се мярнаха бързо няколко сенки и отново изчезнаха. Известно време се колебаеше какво да прави и реши засега да не стреля. Ако му хвърлеха една-две гранати, това щеше да е краят, но имаше вероятност те да мислят, че и двамата са убити и след малко да опитат да влязат в стаята, без да се предпазват особено. Щеше му се да направят тъкмо това. Те искаха нещо. Може би оръжията им. Беше видял как се спускаха право срещу огъня на школника, когато той измъкваше автоматите на убитите войници. Надяваше се да си дават сметка, че взривовете могат да повредят автоматите - този на Мачев, който школникът донесе след боя при вишката, беше вече негоден за стрелба.
Той се сгъна още по-ниско зад шкафа, но без да изпуска от очи все още пълния с дим коридор. Лявото рамо му запари, и под разкъсания ръкав бликна кръв; болката, неусетена отначало, се стрелна чак до пръстите на лявата ръка. Щеше да я изтърпи, но кръвта май течеше доста силно. Той вече обмисляше как да превърже набързо раната, когато няколко силуета запречиха светлината на входната врата и изведнаж се озоваха в средата на коридора. Бяха се придвижили по техния си начин, защото за миг останаха неподвижни, леко приведени в странната стойка, която сякаш най-много го беше изплашила тогава, малко преди смъртта на Трайков, когато съзнанието му не искаше да приеме това, което виждаха очите - сега разбираше, че тази поза е странна и плашеща, защото толкова силно наподобява човешката, а все пак не е такава. Пламен прехвърли с бързо движение само на дясната ръка дулото на автомата над шкафа и натисна спусъка; ония бяха постъпили точно както се бе надявал и сега попаднаха в най-убийствения и гъст огън.
Дивият воин и ловец отново пое контрол над съзнанието му; заля го свирепата, мрачна радост на обречения, решен да завлече колкото може по-вече врагове със себе си. Докато сменяше пълнителя, ония нахлуха още веднаж в коридора и успяха да изнесат убитите, сподиряни от куршумите му. Все тая му беше, стига да не пипат школника, затова и стреляше най-вече над мястото, където беше паднал той; освен това се стараеше да следи да не го изненадат с граната. По някое време се запита защо още не са хвърлили - да не би да искат да го хванат жив - и тъкмо тогава иззад вратата на входа се показа замахнала ръка. Успя да пререже ръката с откос и гранатата избухна някъде встрани от входа, но той продължи да стреля. Накрая патроните му свършиха, а сандъкът бе останал затиснат от падналия отгоре му оръжеен шкаф. Пламен извади ножа си и го затъкна върху нагорещената цев, изгаряйки дланта си, и болката беше толкова силна, че за миг главата му сякаш се проясни и той дори започна да чува поне с едното ухо. Излезе, олюлявайки се, в коридора и застана до тялото на школника, насочил автомата навън и стиснал колкото може здраво ложата с лявата си ръка. Тялото на Атанасов - едва сега си позволи да мисли за него като за вече убит - лежеше върху автоматите и той нито искаше, нито имаше сили да го премести; реши обаче да вземе пистолета му. Пистолетът му трябваше - трябваше му непременно, и то не толкова за онези, колкото за това, което след малко щеше да направи със себе си; надяваше се, че ще има сили да го извърши, защото времето бе дошло. Измъкна пистолета от кобура и докато се надигаше, силите изведнаж го напуснаха. Той залитна назад към стаята, спъна се в изкъртената от взривовете каса на вратата и рухна на пода, удряйки още веднаж раненото си рамо. Опита се да се вдигне на длани, не успя и остана да лежи. Отново бе напълно тихо, и в тая тишина Пламен чу точно до лявото си, отпушило се вече ухо един познат пулсиращ звук. Изви малко ръката си и я приближи с усилие до лицето. Секундната стрелка на часовника му бягаше пъргаво по циферблата.
А какво беше това отсреща - до стената, където бе залегнал при първия взрив? Пламен се опита да фокусира сгърчения, тъмен предмет, приличащ на паяк без половината от краката си.
Той напрегна угасващото си съзнание. Това е ръката от съня ми, изплува неочаквана мисъл. Но какъв сън? Кога го е сънувал?
Затвори очи и мракът го погълна.

* * *

Все пак по някое време се свести за малко. Лежеше по гръб, а над главата му синееше небето. Той се огледа настрани. Фигури в скафандри се суетяха около корпуса на някаква машина. Пламен изстена и надигна леко глава. Една от фигурите извърна хоботестото си лице с големи, тъмни очи и се запъти към него. Той гледаше като хипнотизиран армейския колан с жълта тока, пристягащ скафандъра. Скафандър друг път - това беше костюм за химическа защита. А хоботът беше тръба на противогаз.
Пламен се отпусна назад и отново изгуби съзнание, без да усети как подемат носилката му и го внасят в хеликоптера.

. . .








Няма коментари: