Милчо Ванчиков, "Ти трябва да се лекуваш"

 

За романа „Ти трябва да се лекуваш“

от Милчо Ванчиков *

 

“ – Значи излиза, че той наистина е можел да бъде при Пилат Понтийски? Нали тогава вече е бил роден? А мен наричат луд! – добави Иван, с възмущение сочейки вратата.

Горчива усмивка изкриви устните на госта.

- Нека гледаме истината в очите, - и гостът обърна лице към бягащото през облак нощно светило. – И вие и аз сме луди, защо да отричаме! Виждате ли, той ви е разтърсил – и вие сте се побъркали, тъй като при вас, очевидно, е имало подходяща почва за това.“

М. Булгаков, „Майсторът и Маргарита“

 

 

 

          Хората, които познават Милчо Ванчиков на живо, знаят че в компания той е сладкодумен, умеещ да завладява вниманието разказвач със свежо чувство за детайл и поанта. Битува мнение,  че подобен човек трябва да почне  да пише  и това действително се случва понякога, особено под натиска на близки и познати. Уви, резултатите най-често не отговарят на очакванията. Музите не са особено щедри с даровете си. Да пишеш и да говориш са различни дарби, а за да можеш да пишеш добре, трябва по-скоро да умееш да слушаш (и още един куп неща, разбира се), отколкото да говориш. При Милчо обаче се получава, което стана ясно още от първата му книга, с меметичното заглавие „Варварски истории от студентските години“. Тя беше съставена от истории, които той е разказвал стотици пъти. В книгата като да беше написано това, което той говори, но написаното вече имаше своя собствена стойност и тая стойност еднозначно си беше литературна. Остроумието на живото говорене лесно преминава в остроумничене върху листа. А внушението „колко хубаво говоря“, тъй необходимо на живия разказвач, при опит за директен превод се превръща във „вижте-колко-хубаво-пиша“ и фалстафско перчене. Милчо успешно е преодолял тия препъни камъни.  Оказа се, че умението да слуша, забелязва и преподрежда творчески също  е част от неговата лична Божия искра. А това умение несъмнено е доразвито и от работата му като психиатър.

     Стигнахме и до психиатрията, пък и нямаше как да я заобиколим, понеже все пак става дума за психотрилър, написан от психиатър. Плюс това сюжетът е тясно свързан с тази област на медицината – главният герой е психиатър и действието преминава през различни места и събития, свързани с неговата специалност. 

    Като знаем, че авторът е психиатър, можем да си кажем, че би трябвало да няма проблеми с чисто професионалния сетинг на книгата. Само че и това не е винаги вярно. Всички живеем в някаква действителност, но далеч не всеки може да я опише така, че да ни накара да го четем на един дъх, както се чете книгата на Милчо. Има едно качество на хубавите остросюжетни книги, което е свързано с изграждането на атмосферата в тях. Например Стивън Кинг го владее в съвършенство. Историята е измислена, но светът в който се развива е толкова убедителен, че започваш да й вярваш и забравяш, че четеш. Точно такъв е случаят и с „Ти трябва да се лекуваш“. Психичноболните и техният персонал живеят в една друга действителност, те образуват заедно един микросвят. И дори и човек,  запознат с този микросвят, не би намерил в книгата нито нещо пресилено, нито спестено в описанието му. Тези планети на страданието, пръснати из България, са точно толкова мизерни, необорудвани, с недостатъчен персонал и точно толкова далеч от реформите, колкото и да са несъвършени, в нашето здравеопазване.

     Освен общоизвестната стигма върху психичните болести, има и няколко предубеждения спрямо психиатрите, които са почерпени от книги, филми и изкривени разкази. Една част може би имат основата си от времената на принудителната евгеника и лоботомия на Запад, както и на наказателната психиатрия през даден период на източния тоталитаризъм. Вероятно всеки честен и мислещ психиатър изпитва подтик да подложи тези предубеждения на анализ, да изгради своята позиция спрямо тях, и Милчо е развил много добре тази тема в книгата си.

     Читателят може да узнае например, че стигмата не съществува в този си вид в култури различни от европейската. Колкото до предубежденията, едно от тях е, че психиатрите са като коне с капаци, които само раздават хапчета и отхвърлят всички „духовни“, трансцедентални явления и практики. Съществува впрочем и донякъде обратното предубеждение, че психиатрите кой знае защо много обичат да се ровят в главите на хората и колкото по-откачени неща намират, толкова повече се радват.

    Е вярно, болничните психиатри минават и без Карлос Кастанеда. Честно казано, и без Фройд могат да минат. Тяхната работа е да направят така, че даден човек да може да бъде освободен от строгия режим, да не чува гласове, да може да се обслужва сам, да се върне  при своето семейство и работа, да му се даде шансът да функционира нормално. Това изисква работа в една система, в която няма място за Карлос Кастанеда, тъй като точно за това той няма да помогне. Иначе няма  лекари, които да изслушват или узнават за повече необясними неща от психиатрите. Обаче тяхната работа просто изисква от тях да разделят нещата. Общуваш с висша сила? Може би тя е нещо наистина реално? Добре, но ако тази висша сила ти причинява страдания или пък те кара да тичаш с нож по улицата, вратата към нея трябва да бъде затворена, и психиатрите знаят как да го направят, така че да можеш да се върнеш излекуван или с подобрение у дома. Ако не пречиш на никого, включително и на себе си - слушай си висшата сила и никой няма да те закача, ако сам не решиш, че трябва. А дали тази сила идва отвън или е само в теб, това няма значение в системата, по която работят психиатрите. Те могат, благодарение на уменията си, да заключат вратата, когато се наложи. И това не е нито малко, нито лесно. Което пък не означава, че не разсъждават върху тези неща. Звучи просто, но в действителност никак не е и ако искате да навлезете в тази тема, книгата на Милчо е добър пътеводител. Поради изискванията на сюжета са включени и хубави, познавателни „лекции“ за шизофренията и параноята, умело интеркалирани в изложението.

     И в заключение – книгата наистина е ситуирана в нашата действителност, наистина може да ни накара да се замислим, както и да научим нещо ново. Тя по-скоро задава въпроси, отколкото да сервира отговори, както и би трябвало да прави добрата литература. Някои от героите са описани от истински оригинали, и от събития, които лично и по човешки вълнуват автора. Както и лекаря в него – може би всеки медик би познал от своите сънища сюрреалистичните, кошмарни картини на страдание от кулминацията на романа. Повечето  герои – например тихата женица, която жестоко убива баща си;  несретникът, който умира като куче под моста, отхвърлен от общество и близки; пък дори и лекарят, чийто свят изведнъж се е сринал – това са хора, с които се разминаваме всеки ден.  И въпреки всичко това „Ти трябва да се лекуваш“ наистина си е трилър, изпълнен по всички правила на остросюжетната литература, който не те изпуска до края и те кара да искаш да разбереш какво ще се случи във всеки следващ момент. 

Александър Макелов

________________

 

* Тази рецензия беше написана за конкурса  "Наградите на Шумен за изкуство и култура" за 2020 г., който книгата на Милчо заслужено спечели в раздела за литература, и това е само началото на пътя й!