Хелоуин в пустинята

- Хей, спрете веднага! По дяволите! Фърдж, мини отдясно!

- Какво държ...

- Залегни! Залегни! ЗАЛЕГНИ!

Двамата морски пехотинци замряха с пръсти на спусъка – Фъргъс Дилейни залегнал върху твърдата, суха почва, а Томас Рудаски прикрит зад полуразрушен древен зид.

Клонящото към запад слънце им светеше право в очите и ги заслепяваше въпреки защитните очила. На петдесетина крачки пред тях трите фигури също стояха неподвижно, спрели заниманието си. Четвъртата, лежаща върху нещо като каменен пиедестал, изглежда не можеше да помръдне дори и да искаше.

- Том – подхвърли тихо Дилейни, без да извръща глава, - това май е жена, мамка му!

- Виждам – отвърна Рудаски.

- Проклети диваци!

- Шшшт, спокойно. Можеш ли да хванеш задния, без да я засегнеш?

- Хванал съм го. Какво държат тия двамата, картечни пистолети ли?

- Не знам – рече Рудаски. – Те са моя грижа. Извикай им да се предадат.

Без да изпуска прицела си, Дилейни се понадигна на едно коляно.

- Хвърлете оръжията и вдигнете високо ръце! – извика той на пуштунски език.

Тримата нито помръднаха, нито реагираха по какъвто и да е друг начин.

- Хвърлете оръжията или ще стреляме! – отново извика Дилейни.

Никаква реакция. Той тъкмо се канеше да повтори фразата и на белуджски – макар че какво ли толкова за разбиране имаше, без значение какъв език говореха тия тримата – когато сред тях най-после настъпи раздвижване.

Този, който стоеше до жената, подвикна нещо късо и повелително, а после бързо се наведе към нея и отново започна да прави това, което правеше, когато ги видяха за пръв път - а именно да кълца тялото й с дълъг нож; дори от това разстояние се виждаше как кръвта й блика от раните. Другите двама застанаха плътно един до друг пред него, правейки му заслон с телата си.

Морските пехотинци реагираха на секундата – бяха достатъчно сработени, за да се разбират без думи в подобни ситуации. Рудаски прекрачи зида и тръгна бавно напред с насочено оръжие, а Дилейни се хвърли надясно, за да ги заобиколи във фланг. Ново остро подвикване – и единият от тези, които прикриваха главния палач, вдигна оръжието си и се спусна да прегради пътя на Дилейни. Разстоянието помежду им бързо се скъсяваше, но Дилейни, който търсеше пролука за изстрел по онзи с ножа, напълно го игнорира – разчиташе, че Рудаски ще се намеси достатъчно навреме. Така и стана – бягащият сякаш изведнаж се блъсна в невидима стена, завъртя се и падна по очи. Набрал скорост, Дилейни прескочи тялото му и за частица от секундата мярна оръжието, което той все още стискаше – не беше никакъв картечен пистолет, а странен меч с голяма дръжка и закривено острие.

Не му остана  време да размисля върху това, тъй като оня, който се беше надвесил над жената, изведнаж рязко се изправи и вдигна с две ръце ножа си - без съмнение, това щеше да е последният удар. Фъргъс Дилейни метна нагоре своя М27 и изстреля три куршума, поне два от които стигнаха целта. Касапинът залитна назад, опита да се задържи на крака, но още един откос, дошъл от посоката на Рудаски, го прикова към земята.

Оставаше само един от похитителите и той като че се бе вцепенил на мястото си. Редно бе да се опитат да го хванат жив, макар че Дилейни не изпитваше кой знае какво желание за това, гледайки окървавеното тяло на жената. Може би губеха последните минути, в които биха имали шанс да й помогнат.

Проклета, непонятна, жестока страна.

Дилейни видя с периферното си зрение как Рудаски се изправя в цял ръст и стори същото. Не личеше тия да имат огнестрелни оръжия. Което пък не пречеше да са увити с експлозиви под дългите си дрехи. В Афганистан това не се случваше толкова често, колкото в Ирак, но никога нямаш гаранция.

- Вдигни високо ръце и не мърдай! - извика пак Дилейни наизустената на пуштунски фраза.

За миг помисли, че го е разбрал и ще се подчини, защото той вдигна... вдигна обаче само дясната си ръка и я изстреля напред, а после рязко се завъртя, измъквайки изпод дрехата си друг нож и хвърляйки се към камъка, за който бе прикована жената. Бе метнал по Дилейни своя меч, или копеш, или каквото и да представляваше, и това не беше действие, породено само от отчаяние, защото острието щеше да се забие право в лицето на войника, ако той не бе успял да се приведе. Копелето си имаше цел. Искаше на всяка цена да довърши жената и напълно можеше да успее - куршумът на Рудаски го спря в последния миг.

Двамата морски пехотинци се приближиха един до друг и тръгнаха предпазливо към жената.

- Какво беше всичко това, мамка му? - промърмори Дилейни.

- Не знам. Честит ти Хелоуин все пак - рече Рудаски.

- Я си го начукай.

Двамата се закискаха нервно. Преживяното напрежение полека изтичаше. Пак бяха изкарали късмет.

Което едва ли можеше да се каже за жената.

Тялото й, без никакви дрехи, лежеше върху четвъртит каменен блок. От самия камък стърчаха железни халки, за които бяха захванати въжетата, стягащи ръцете и краката й.

Изглеждаше съвсем млада и лицето й бе необикновено красиво. А лицето бе единственото място по нея, останало незасегнато. Цялото й тяло, заедно с крайниците, бе покрито с надлъжни разрези, пресичани от по-къси свързващи линии, някои от които напомниха на Дилейни клинописните таблици, които бе разглеждал по музеите, преди да зареже университета и да постъпи в Морската пехота.

Войниците се спогледаха. Рудаски постави ръка върху шията на жената, опитвайки се да долови пулс. Нито една от раните не изглеждаше твърде дълбока и смъртоносна сама по себе си, но бяха прекалено много.

- Като  че се усеща слаб пулс - каза Рудаски и извади медицинския си пакет. - Ако искаш, иди вземи малката палатка, а аз ще превържа поне най-дълбоките рани.

Дилейни кимна и тръгна към джипа им, пътьом хвърляйки поглед на убитите. Що за хора биха изършили подобно нещо? Бяха брадати и с куфии на главите, но горните им дрехи не приличаха на пуштунския костюм. Всъщност по-скоро представляваха дълги до земята роби, при това изпъстрени с някакви знаци и фигури. Той подритна ножа, който бе изпуснал последният от тримата. Дръжката бе изцяло черна, а острието не стоманено, а като че от мед.

Джипът им бе спрян на стотина метра  в източна посока, мястото, от което бяха видели сцената сред руините. Минаваха от тук едва ли не при всеки патрул, и районът се смяташе за безопасен и добре контролиран. Трябваше вече да са в лагера и да се готвят за купона в хелоуинската нощ, един от празниците, които така силно им напомняха дома и детството.

Дилейни измъкна малката медицинска палатка от багажното отделение, напъха в гръдната си раница няколко ракети и димки  и окачи на ремъка си полевата радиостанция. Докато се върне, Рудаски бе успял да покрие с компреси раните по гърдите и корема на жената и да пререже въжетата. Двамата пренесоха тялото, след като палатката се разду със свистене през вентила си, внимателно го положиха върху приготвения стерилен чаршаф, и Рудаски започна да приготвя саковете със серум.

- Том - подвикна му Дилейни. - Ще се свържа с базата, имаме още около час светлина. Трябва да ни измъкват от тук.

- ОК - отвърна Рудаски, погълнат от работата си. - Аз ще пробвам да хвана вена.

Дилейни се измъкна от палатката и включи радиостанцията. Отначало дежурният дълго не можеше да проумее за какъв ранен става дума, после му каза, че ще пратят автоколона, после пък му нареди да маркира поле за кацане с димки и факли.

- Шибан малоумник! - изруга Дилейни, след като прекъсна връзката.

От палатката се подаде  изпотеното лице на Рудаски. Той се изправи, раздвижвайки схванатите си крайници, и извади цигара.

- Май успях, капката върви добре.

- Е, повече от това не можем да направим - рече Дилейни. - Ти я наглеждай, а аз ще докарам джипа тук за всеки случай. До половин час ще ни приберат.

Върна се бързо, Рудаски още допушваше цигарата си. Или може би бе запалил втора. Малко му се ядоса наум, задето не се бе върнал вътре, но всъщност какво значение имаше. Както сам бе казал, повече от това не можеха да сторят. Той погледна часовника си. Скоро трябваше да запалят първата димка. Реши да не бърза и да си даде още някоя минута над определеното време. Кой знае чии още погледи биха могли да привлекат в този уж безопасен район.

Партньорът му изгаси фаса си и тръгна към палатката. Дилейни тъкмо започна да приготвя първата димка, когато чу гласа му от вътре:

- Фърдж. Трябва да видиш това.

За да влезе човек в палатката, трябваше да се приведе и да отвори входното платнище; когато го стори, Дилейни видя пред себе си само гърба на Рудаски и го потупа леко, за да му направи място. Оня се извърна странишком и се промъкна навън покрай него през тясното пространство. За миг Дилейни се стресна от празното му, безизразно лице, но в следващия напълно го забрави.

Жената седеше върху чаршафа с прегънати колене и гледаше право към него. Червеникавата й коса падаше на вълни върху раменете, а всичките й рани се бяха затворили. Нямаше и белези. Всъщност върху тялото й не бе останала дори и капчица кръв, дори и петънце от мръсотия. Сякаш бяха вдигнали от оня камък съвсем друга жена. В тясната палатка красотата й сияеше като откровение или сбъднато обещание от вълшебни сънища. На Дилейни дори се стори, че долавя аромат на рози и смирна.

И в тоя миг чу гласа й, макар да не я видя да отваря уста. Гласът й беше като на всяко момиче, което бе обичал някога, и като нищо, което бе чувал дотогава:

- Убий го - каза му този неземен глас. - Само един от вас може да ме има.

Дилейни зяпна и едва не попита като глупак кого трябва да убие. Но после се сети. Разбира се. За нея бе готов да убие когото и да е.

Той завъртя окачения на гърдите му автомат и даде откос по Рудаски, почти без да отделя поглед от нея. Не искаше да спира да я гледа.

- Много добре - прозвуча отново гласът й, и, о, този път беше дори по-топъл, по-чувствен, по... обещаващ. - Ела, седни при мен. Сега съм само твоя.

Тя потупа с длан редом до себе си и Фъргъс Дилейни, редник първи клас от Морската пехота на САЩ, пристъпи с вдървени крака и се отпусна тежко на посоченото място. Последното, което чу, беше някакъв хор от безброй гласове, повтарящи един и същ зловещ, но и мамещ напев. Тия гласове бяха доста по-груби от нейния, но Дилейни вече нямаше време да се учуди на това, защото тя протегна ръце и прекърши врата му тъй леко, сякаш беше суха клонка.

Жената се изправи и излезе от палатката. Започна да разглежда джипа и вещите на двамата войници. Върху някои предмети просто задържаше поглед, други вземаше в ръце и опипваше, трети дори леко подушваше.

След няколко минути вече знаеше достатъчно за тези хора и за света им. Светът бе донякъде нов за нея, но го свързваха безброй връзки с множеството предишни светове, които познаваше. Една от връзките бе дори и самият днешен ден, който преследвачите й неслучайно бяха избрали, за да унищожат сегашния й земен образ. Но тези  хора  бяха превърнали деня в някакъв детски празник. И те самите бяха като деца, колкото самоуверени, толкова и пълни със страхове. Кръвта им помнеше неща, които разумът им отхвърляше, и едно от тези неща беше тя. Техните карнавални вещици бяха всъщност далечен образ на нейните служителки.

Можеше да влезе в света им и да го завладее, както бе правила и преди с по-стари светове. Те вярваха в нея и я очакваха, без да го осъзнават.

Бе носила безброй различни имена - Лилит, Кали, Ума, Инан, Хеката, Хела, Ерешкигал... Беше възкачвала царе и погубвала народи, бяха изрязвали образа й върху камък и я бяха изливали от злато в Шумер, Мелуха, Акад, Маган.

И сега я чакаше още един нов свят. Тези хора смятаха себе си за най-добрите и силните, живели някога, и бяха готови да помогнат на всеки. Та дори и на този, който утре може да завладее душите им.

Тя се ослуша. Някъде далеч на запад сред падащия здрач се чуваше равномерно, нарастващо боботене от небето.

Жената се отпусна в безпомощна поза на земята. Раните й отново започнаха да се отварят и пустинята жадно погълна първите алени капки.

____________________________________

Скапан ден

Веселин Гочев, по-известен в някои среди като Весо Левачката, душа даваше точно сега някой да му се надене на крошето. Някой смотаняк да го засече с голфчето си или пък просто да посмее да му светне с дългите насреща, както си караше точно на средата на платното. Но малкото шофьори по шосето за вилите благоразумно заораваха в банкета, щом зърнеха пред себе си черния му джип. Тия, от вилната зона, добре знаеха кой е Весо Левачката. Останалите пък знаеха какво е черен джип.

   Беше имал скапан ден, един от ония дни, в които с особена носталгия си спомняше за недалечното си бурно, но и някак по-безгрижно минало. Тогава стигаха един-два шамара, подпалена кола, строшено коляно - и работата най-често се оправяше. А пък сега? Сега - плащай на адвокати, мъкни се по дела, бутай на тоя, бутай на оня... Весо Левачката изпсува и стисна още по-здраво волана с грамадните си лапи. Как му се щеше това да е гушата на оня днешен мухльо, данъчния инспектор, дето му се блещеше насреща и му декламираше закони... Да бяха се срещнали преди някоя и друга година, щеше да види той едни закони! Щеше да разбере от първа ръка кой е Весо Левачката!

   ... Клошарката изникна с количката си пред него тъй неочаквано, че Весо Левачката едва успя да набие спирачки и за малко да целуне предното стъкло. Джипът се вряза със свистящи гуми в камарата от кашони, разхвърляйки на всички страни боклуци и парчета картон.

   Откъде се взе пък тая? Секунда преди да я види, пътят беше съвсем чист. Левачката скочи на асфалта и се огледа. Ама че воня. Всеки ден минаваше с джипа покрай бунището, но не предполагаше, че мирише чак толкова... Клошарката - стара, сбръчкана, беззъба циганка - се беше заела да събира разпилените си придобивки, мърморейки си нещо под носа. Весо Левачката се ухили зловещо. Ето, значи, на кого щял да си го изкара. Той й тегли един як шут и старицата се пльосна по очи върху боклуците.

   - Що ма трепеш, бееей! - проточи тя с дрезгав, пресеклив глас.

   - Я да млъкваш, мършо миризлива! - кресна Левачката и й лепна няколко бързи в главата, колкото да обърне очите. После й вкара още някой и друг ритник за довиждане, смръкна на крак една къса линийка и се запъти с небрежна крачка към джипа. Чувстваше се по-добре, много по-добре. Кокалчетата на юмрука му бяха приятно изтръпнали, а адреналинът жужеше из кръвта му като ток във високоволтова жица.

   Едва джипът беше отпрашил по шосето, и циганката се надигна чевръсто, даже прекалено чевръсто като за току-що нокаутирана от една бивша олимпийска боксова надежда. Измъкна от пазвата си кръгло, с позеленяла медна рамка огледало, поизбърса го с ръкав и го загледа. Слънцето още не беше се скрило, но в огледалото, кой знае защо, се отразяваше нощно небе със звезди. Циганката дълго го въртя в различни посоки, докато накрая прикова поглед в една трептяща точица и занарежда полугласно някакви неразбираеми думи...

   Общо взето, Весо Левачката беше от хората, които приемат нещата такива, каквито са. Ето защо, когато до басейна насред двора на вилата му плавно кацна големият колкото локомотив светещ диск, той нито припадна, нито пък се ощипа да провери дали не сънува. Не се опита и да избяга, ами просто си стоеше и чакаше да стане каквото има да става.

   Дискът беше целият нашарен в крещящи цветове, прекалено ярки, дори и за вкуса на Весо Левачката. А освен това му се струваше, че поне половината от мигащите по корпуса светлини са напълно излишни. И на всичко отгоре имаше чувството, че това ще да е най-малкото, което няма да му хареса от цялата работа...

   Един страничен капак се отвори с трясък и след миг на Весо Левачката му се наложи доста да извие врат нагоре, за да погледне госта си очи в очи. Нека признаем, критериите за красота на Веселин Гочев за съжаление не притежаваха някаква по-особена естетическа извисеност. Но в конкретния случай едва ли би се намерил нормален човек, който да не сподели мнението му, че триметровият собственик на летящия диск е много, ама много грозен. Приличаше на някой зъл мутант от филмчетата за костенурките-нинджа, които Весо Левачката обичаше да гледа в едни отминали, по-невинни времена.

   Пришълецът заговори.

   Не беше звук, който гали ухото. Но пък Весо Левачката разбираше какво казва.

   За съжаление.

   - Държа да ме схванеш правилно, мой човек, тук няма нищо лично - каза пришълецът, бъркайки разсеяно в ухото си с един от израстъците с размери на щафети салам, които явно трябваше да минат за пръсти, тъй като бяха увенчани с по няколко масивни халки. - Обикновено не закачам никого на вашата смотана планетка, ама днес имах много скапан ден и направо ме сърбят ръцете да си го изкарам на някого... нали разбираш... минавам на легален бизнес и само неприятности... Да ти кажа, по някой път направо ми идва до гуша и ако не изпускам клапаните от време на време, ще взема пак да я подкарам по стария начин...

   Едно чувство за абсурдност на ситуацията, подобно на това, което изпитва човек, който се опитва да тича насън, но не успява да премести краката си, обзе Весо Левачката.

   - Чакай! - извика той, когато пришълецът се надвеси над него. - Правиш голяма грешка! И аз съм същият като теб!

   - Ти?! - изрева пришълецът. - Ти, дребен, хилав, кръглоглав, безопашат малоумник?! Ти да си като мен?! Е, заради това ще трябва да отнесеш двойна порция!!!

   И той започна да разкопчава колана си. Токата беше голяма кажи-речи колкото главата на Весо Левачката и изглеждаше много, много, много тежка... 

____________________________

Изображението е на: Rob Duenas "Bebop-Digitpaint"

Чудовището

     

На Явор Цанев

     Всичко започна докато още живеехме в Хафелд.

     Помня един период, в който с малкия ми брат Едмунд постоянно се оплаквахме от главоболия, а всъщност главите не толкова ни боляха, колкото усещахме, че в тях или с тях става нещо странно. Сега си мисля, че Чудовището е влизало поред и в мен, и в Едмунд, за да разбере кой ще е по-подходящият. Ние с него много си приличахме, въпреки разликата във възрастта. Заедно се разболяхме и от детската шарка, от която аз оцелях, а той умря. Питам се дали Чудовището не е станало причина за смъртта му, след като е разбрало, че аз ще съм по-добър за целите му от Едмунд. И дали другите две момчета на мама не са умрели по същата причина.

     Разбира се, по онова време децата умираха често. И все пак факт е, че на десет години аз останах единственото момче в семейството. Има и нещо друго. Мама сякаш винаги искаше  да ми сподели нещо страшно и смущаващо. Може би свързано с кръвосмешението в рода ни. А може би и не само с него. Всичките й пет братя също са умрели много малки, сякаш някаква сила е премахвала умишлено цялото мъжко потомство, носещо кръвта на дядо й Йохан Непомук, за да остане накрая само един.

      Мисля, че в Леондинг Чудовището започна да ме завладява окончателно. Тогава  бях достатъчно голям, за да разбера, че с мен става нещо необичайно. Да, с Едмунд понякога си говорехме за тези неща – странните сънища, провалите в паметта. Но и двамата бяхме деца, а децата нямат понятията на възрастните за нещата. Ние дори не знаехме думите, с които да наречем това, за да го споделим с мама или с баща ни.

     След смъртта на Едмунд започнаха да ми се губят първо минути, после часове и понякога почти цели дни – нещо, което дотогава не се беше случвало. Чудовището свикваше с моята кожа, наместваше се по някакъв начин в мен – така бих го нарекъл сега. Не трябваше да съм особено досетлив, за да забележа, че в присъствието на жените и момичетата в семейството – мама, леля Йохана, Ангела и малката Паула – Чудовището винаги се отдръпваше или най-малкото влиянието му доста отслабваше и тогава можех да бъда себе си; не се съмнявах, че пак е в мен, но просто не можеше да ме завземе целия. Отдалечах ли се от тях, то отново се завръщаше. Това „отдалечаване” имаше почти постоянно изражение в разстояние, но беше различно за всяка от тях – мама успяваше да го прогони дори и когато бях на почти два километра от нея, следващата най-силна беше Паула (при това разстоянието се увеличаваше, колкото по-голяма ставаше тя), след нея беше леля Йохана, а при Ангела беше най-слабо.

    Нежеланието ми ходя на училище, „белодробната болест”, от която се разболях, когато трябваше да се преместя да уча в Щайр – всичко това беше защото исках да стоя при тях.

     Но това стана малко по-късно, след случката, за която искам сега да разкажа.

     Тогава бях на дванадесет години. Беше тиха, ясна октомврийска сутрин. Вървях както винаги по пътя към Линц, минаващ през гората. Имах една любима игра – навлизах в гората през някоя малка пътечка, представяйки си, че съм водач на отряд войници, които правят засада на минаващите по пътя врагове и скрит зад някой храст, мислено командвах мускетни залпове и кавалерийски атаки; после излизах на пътя и не след дълго отново заобикалях, вече от противоположната страна.

     Знаех къде приблизително свършва „действието” на мама и винаги пресичах тази граница със свито сърце. Понякога ставаше така, че се опомнях отново на същото място, но вече в късния следобед и вървящ в обратната посока, към Леондинг. Това значеше, че Чудовището ме е изместило за цялото време, в което съм бил на училище. Понякога си спомнях части от тези периоди на мое отсъствие, а понякога нямах никаква представа какво се е случило и какво съм правил. Докато учех в Линц, подобни случаи бяха редки, но много ме измъчваха - страхувах се, че ако някой разбере за това могат да ме пратят в лудница. След всяко свое „отсъствие” прекарвах няколко дни в очакване да науча, че съм извършил нещо лошо или неприлично. В първата си година от реалното училище на няколко пъти се връщах у дома под измислени предлози, без да пресека „границата”, но плесниците и караниците на баща ми не бяха нещо кой знае колко по-добро от липсата на спомени, а неколкократните му намеци, че съм „ненормален” ме изпълваха с ужас. Тогава вярвах, че той наистина може да ме прати в лудница, ако се усъмни в нещо. Просто нямаше друг начин. Трябваше да ходя на училище.

     Трябваше, но това не намаляваше нежеланието ми да пресичам „границата” и моята игра беше един добър повод поне с малко да отложа извървяването на последните метри.

     В самия край на „безопасната зона” от пътя се отклоняваше една пътечка, която водеше към старата кула, където често играех с връстниците си; о, беше вълшебна пътечка през старата гора, с пейка от дъбови дъски в самото си начало, покрай малко, почти пресъхващо през лятото ручейче. Пътечка, на която никога повече не стъпих.

     Аз свърнах от пътя и влязох на бегом в пътечката, размахвайки една пръчка като кавалерийска сабя. Бях безгрижен в този момент, както само децата могат да бъдат – границата почваше след около петдесет метра по пътя, но тук и сега имах малко време, което никой не можеше да ми вземе.

     И едва не налетях на Високия, който седеше на пейката. „Високия” – това е едно от имената на Один, но този не беше едноок като него. Той беше човек от плът и кръв, и все пак ужасен човек. Трябваше ми един поглед и част от секундата, за да го разбера – това беше най-ужасният човек, когото бях виждал в живота си дотогава; след това срещнах много такива, всъщност и сега съм заобиколен с тях и те винаги ме ужасяват в моментите, когато съм на себе си, но чак такъв страх никога след това не съм изпитвал.

     Страхът не идваше от външността на Високия, макар тя да беше, може да се каже, забележителна – ръстът му наистина беше огромен и дори седнал, той се извисяваше много над мен. Лицето му беше красиво, да не кажа прекрасно, с матова кожа, дълго и гладко, почти без никакви бръчки въпреки напълно бялата коса. Лице на старозаветен ангел е най-близкото сравнение, което ми идва наум. А освен това той бе облечен като католически прелат с всички атрибути на сана си освен шапката.

     Аз се заковах пред него, заливан от вълните на страха, които изтичаха от този човек плътни, почти видими. Той ми се усмихна и от тази усмивка разбрах, че отлично знае колко много ме е страх, а също че пет пари не дава за това. Какво ще правиш сега, казваше тази усмивка, докато зелените му очи спокойно ме изучаваха. Ще се напишаш ли от страх? Ще побегнеш ли?

     Мисля, че това продължи много дълго, поне минута, и в тази минута аз, ако и да не спечелих нещо, поне не загубих всичко. С Чудовището или без, всъщност бях кораво хлапе, може би повече инат, отколкото много смел, но в никой случай не и страхливец. Нямаше как да не ме е страх от него, и дума не можеше да става за това, но поне се сдържах да не побягна. Той щеше да ме настигне с два-три скока и да ми причини нещо съвсем ужасно, ако бях го сторил.

     Разбира се, щеше да е ужасно при всички положения. Но все пак се заставих да се държа така, все едно наистина просто малко неочаквано съм срещнал в гората един висш духовник. Всяко малко момче би се изненадало и постреснало от такава среща, нали така. Треперех ли? Треперех, разбира се, но поне зъбите ми не тракаха.

     Изглежда, той се съгласи да приеме тази игра, защото пак се усмихна, този път с някакво снизходително одобрение, и пръв наруши мълчанието:

     - Здравей, младежо.

     Гласът му беше силен и плътен, глас, от който ечат сводовете на църквите, макар че по-скоро бих си представил този човек в някой египетски или вавилонски храм, въпреки одеждите му и ангелското му лице.

     - Добро утро, Ваше Преосвещенство – отвърнах аз.

     - Охо – повдигна вежди той, - ето един възпитан младеж. Повечето хлапета, кой знае защо, ми викат просто „отче”.

     Изрече го тъй подигравателно, сякаш ми казваше: тези дрехи са просто маскарад, и ти го знаеш, и аз знам, че ти знаеш, но щом искаш, нека се придържаме към него.

     - Знаеш ли, младежо, аз всъщност чаках теб – продължи Високия.

     - Мен ли, Ваше Преосвещенство? – избъбрих аз.

     - О да, теб, младежо – отвърна той и се надигна от пейката, стана неправдоподобно висок, едва ли не до небето, прозиращо през короните на дърветата. – Знам, че обичаш да минаваш през това място, а знам и защо.

     И някъде отгоре Високия ми се закани шеговито с пръст.

     - Но било каквото било, ти повече няма да правиш така, нали? Ще отиваш право на училище, без да се отклоняваш, нали, младежо?

     - Казвам се... – започнах плахо аз, но той сложи едната си ръка пред устата ми, а другата отпусна на рамото ми и аз се наклоних на една страна, толкова тежка беше тази ръка.

     - Знам как се казваш – рече той, сякаш без да забелязва как се клатех и накланях от тежестта на ръката му. – Но точно сега не бива да го произнасяме. Името ти ще бъде много славно и прочуто, повярвай ми, ще гърми по целия свят. Защото ти си необикновен младеж.

     - Благодаря Ви, Ваше Преосвещенство – събрах сили да кажа аз, - но вече закъснявам за училище и...

     - О да, училището – прекъсна ме той, без да пуска рамото ми. – Вярно ли е това, което чувам, че си много добър по история?

     - Така е, много обичам историята – отвърнах, - но повече ме влече рисуването.

     - Разбира се, разбира се – кимна благосклонно Високия. Не беше обърнал никакво внимание на жалкия ми опит да се измъкна под предлог че закъснявам. – Но сега, младежо, ми се иска да те изпитам малко по история. От рисуване, знаеш ли, точно аз не разбирам кой знае колко.

     Удавник за сламка се хваща, правилно казват, и по някакъв начин последните му думи за малко прогониха най-големия ми страх. Нали навремето пеех в хора на манастира в Ламбах и понякога водех дълги разговори с абата или някой от свещениците. Не беше ли възможно това да е някой техен приятел - малко чалнат, но безобиден абат или епископ, на когото те да са разказвали за мен?

     Затова, когато той ме попита готов ли съм за въпросите, аз кимнах и се приготвих да слушам. Може би пък всичко щеше да приключи с този малко странен изпит насред гората, казах си.

     Всички тези надежди рухнаха с един замах.

     Високия се приведе към лицето ми и ме попита нещо на език, който никога не бях чувал. Аз го гледах объркан и той повтори въпроса си – всъщност досещах се, че е въпрос само по интонацията му.

     Отново мълчах и той зададе въпроса си за трети път... и тогава, изведнаж, имаше част от секундата, в която аз го разбирах... но това усещане изчезна тъй бързо, както се бе появило, а в следващия миг някой друг отговаряше вместо мен с моя глас и с думи, които ми бяха напълно непознати. Аз чувах всичко, но нищо не разбирах и не можех да се намеся по никакъв начин в разговора.

     Някои цели изречения от този разговор се врязаха в паметта ми и много години по-късно, в периодите когато бях себе си, съм разпитвал учени-лингвисти що за език е това. Повечето нищо не можеха да кажат, но двама от тях го разпознаваха като „семитски, но много стар, може би древен акадски”.

     Този, който отговаряше вместо мен, беше Чудовището. Никога преди не беше се случвало и никога след това нямаше да се случи, но сега то беше ме завзело и въпреки това аз чувах, усещах и мислех. Намирах се в „защитената” територия на мама и Високия изглежда знаеше за нея, но не беше ме извел отвъд границата, макар че много лесно би могъл да го стори. Изглежда, че точно сега трябваше да бъда и аз, и не аз – разиграваше се някакъв съдбовен акт, който щеше да заплете нишката на бъдещето ми.

     Първите въпроси, съответно и отговорите, бяха сравнително кратки. После Високия се замисли и зададе поредния си въпрос, на който Чудовището изглежда се затрудни да отговори направо. Усещах как търси нещо в мислите и паметта ми. Това се повтори няколко пъти, и беше толкова мъчително, че бях готов да му помогна да намира отговорите по-бързо, само и само това усещане да престане. Накрая, изглежда, Високия приключи с въпросите и започна някаква дълга реч. Чудовището го прекъсваше с кратки коментари или въпроси, но през повечето време мълчеше – имах чувството, че Високия го... инструктира? Дава му някакви напътствия?

     Спомням си още, че понякога съзнанието ми се изключваше, а когато се връщах, двамата мълчаха и чакаха мислите ми да се прояснят напълно, за да продължат. Явно имаха нужда от мен, като... не знам, може би като някаква светлина, на която да четат по-ясно, и макар че това е само приблизително сравнение, по-подходящо не ми идва наум.

     След поредното си „изгубване” се опомних на пътя за Линц. Слънцето се беше издигнало високо над дърветата и първо видях сенките – своята и на Високия.

     - Е, това беше всичко, младежо. Не се обръщай – чух гласа му зад гърба си. – Повече няма да се видим. Сега можеш да се прибираш у дома. Училището за днес свърши.

     Не се обърнах, това не бих направил, но бях толкова изтощен и толкова ми беше омръзнало всичко, че намерих кураж да се изсмея. Нали разбирате, вече едва ли имаше какво да губя.

     - Като гледам слънцето, тъкмо минава пладне – казах. – Не вярвам да съм бил на училище днес, Ваше не-знам-какво. А ако се върна по това време, баща ми пак ще ме пребие.

     - Няма – отвърна този звучен, прекрасен, ужасяващ глас. – Ти си болен, имаш треска. Прилошало ти е, лежал си в гората и едва си се добрал до вкъщи.

     И тогава усетих, че наистина ме втриса и съм целият потен. Не че стана от тези негови думи, просто сега го забелязвах.

     - Искам добре да запомниш какво ти казвам – продължи гласът. Високия бе инструктирал Чудовището, сега инструктираше и мен. - Ако ме послушаш, всичко ще е наред. Почти всички, които обичаш – които наистина обичаш, младежо – ще са живи и здрави. Но недей да се държиш за тях. Иначе те ще пострадат, разбираш ли ме? Те ще пострадат, без да могат всъщност да ти помогнат. Отпусни се и следвай съдбата си, слей с нея. Чакат те велики дни. И гледай колкото може по-бързо да се махнеш и от Леондинг, и от Линц. Може би рисуването е добра идея. С него наистина можеш да се измъкнеш от тук. И продължавай да четеш история и да мислиш за нея. Това е важно.

     Това е важно за нас, бяха думите, които той не произнесе. И до днес усещам как Чудовището поглъща жадно всеки исторически факт, който ми се изпречи пред очите, особено от по-новата история, въпреки морето от книги, които му поднасях през живота си. И също така то държи да знае как аз свързвам тези факти и какви изводи правя от тях. Но не и произтичащите от тях действия, да ме прости Господ, те бяха и са дело само на Чудовището.

     - Наистина обичам историята – вдигнах рамене аз. – Но колкото до рисуването, баща ми никога няма да се съгласи с това.

     Чух как той направи крачка към мен. Може би за да подчертае последните си думи.

     - Баща ти скоро няма да е пречка. И виж какво, младежо, аз наистина те обичам по някакъв начин, макар че едва ли ще го повярваш. Но ще трябва да се лишиш и от майка ти. Тя е котвата, която ще те задържа тук. Не сега, нека да възмъжееш още малко. Прекарай тези години с нея. Но това е неизбежно. А сега сбогом.

     След няколко секунди смисълът на думите му достигна до мен, аз се облях в сълзи и въпреки страха си рязко се обърнах назад.

     Гората го беше погълнала; аз изтичах към пътечката – стори ми се, че видях виолетовия му пояс да се мярка някъде далеч сред дърветата, но това беше всичко. Високия бе изчезнал.

     - Моля ви, господине! – извиках аз колкото сили имах. – Не убивайте мама! Ще направя всичко, каквото искате, само не я убивайте!

     Разбира се, не получих никакъв отговор.

     - Не убивайте и татко! – извиках с малко закъснение и разкаяние, седнах направо на пътя и се разплаках с глас.

* * *

    

     Баща ми почина няколко месеца след тази случка, в началото на идната 1903 година.

     Мама умря през декември 1907, когато вече живеехме в Линц, и аз бях до нея в последните месеци от живота й, когато и за нея беше ясно, че болестта й е безнадеждна.      Както споменах в началото на този разказ, мама сякаш винаги се готвеше да ми сподели нещо важно и винаги спираше насред дума. Най-после и това стана само седмица преди да умре, когато често се отнасяше и прекарваше цели часове в мълчание. Но през онази сутрин разсъдъкът й беше съвсем ясен, болките като че за малко бяха отминали и ние дори започнахме да се спомняме разни смешни случки от моето и на Паула детство.

     - Ади – каза тя накрая и стисна ръката ми. – Онова нещо, което те мъчи - сега го няма, нали? Сега, когато си до мен.

     Никога досега не бяхме говорили за това, но нямаше нужда да я питам какво има предвид.

     - Да, мамо – отвърнах. – Няма го.

     Тя въздъхна и притвори очи. Мълча дълго, дори по едно време обмислях как внимателно да се освободя, за да отида да й приготвя обедните лекарства. Но мама отвори очите си и ме погледна с безкрайна нежност и копнеж.

     - Мъжете в нашия род винаги са били прокълнати. А жените винаги са били... благословени. Може би не всички мъже и не всички жени... при толкова смесена кръв никога не знаеш. Ти усещаш това, нали, Ади? Усещаш кои са благословени.

     - Ти си най-благословената, мамо – отвърнах през сълзи. Често плачех пред нея и тя приемаше това спокойно.

     Мама леко завъртя глава върху възглавницата – не бе имала предвид себе си; тя си отиваше.

     - Едната е Паула, а другата – момиченцето, което сестра ти Ангела скоро ще роди. Не питай откъде знам, че ще е момиче, просто знам.

     - Мамо – промълвих смутено аз, - това дете ще бъде толкова... толкова...

     - Плод на толкова кръвосмешения, стари и нови... това искаше да кажеш, нали?

     Аз кимнах с пламтящо от срам лице. Мама погали ръката ми.

     - О, Ади... нима не разбираш, мило мое момче? Това е съдбата на рода ни. Това е начинът, по който влиза и доброто, и злото в него. Защото, изглежда, едното не може да се прояви, ако го няма другото.

     - Не разбирам, мамо.

     - Нито пък аз. Но е така. Запомни това, защото може би ще успееш да го използваш. Колкото и да нараства злото, винаги има възможност да го измамиш... защото и злото, и доброто са най-уязвими, когато са най-силни. Но ти самият не бива да имаш деца, Ади.

     Вдигнах рамене. На седемнадесет години това изобщо не ми изглеждаше като някаква жертва.

     - Никога, Ади – вдигна немощно пръст мама. – Закълни ми се.

     - Заклевам се в Господа и Светата Дева, мамо – казах аз.

     Мама кимна и леко се усмихна.

     - И още нещо, Ади. Грижи се винаги за Паула и за детето на Ангела, но не ги дръж близо до себе си. Това може... може да ги убие – тя ме погледна с ясните си, изсветлели от страданието очи, толкова подобни на моите, и добави: - Може би си мислиш – както убива и мен. Не, Ади. Аз съм твоята майка, ти си моето момче, моето все още тъй малко момче. Нямаше как да е иначе. Но за тях двете ми обещай. Никога няма да живееш заедно с тях. Ще ги повикаш или ще идеш при тях, при коя да е от двете, само ако видиш, че няма друг начин. Обещай ми и това.

     Аз й обещах. Този път не се заклех. Тя поиска само да обещая.

     И един ден наруших обещанието си.

     Това е най-голямото зло, което извърших в живота си. Сам, без Чудовището.

* * *

     Случилото се по-нататък в живота ми  го има в книги, писани от други хора или с моята ръка от Чудовището, не знам точно, а след това по вестници и кинохроники. Да, аз извърших всичко това, какво друго мога да кажа. Впрочем има един период, няколко години, за които никой нищо не знае, ужасни за мен години, в които постепенно целите на Чудовището се очертаваха все по-ясно, а аз не можех нищо да направя, за да го спра. Поисках да отида на война, за да загина там, но Чудовището одобри това, защото се вписваше в плановете му. Можех да страдам, да бъда раняван, да се оказвам в опасни положения, но никога нямаше да бъда убит. Знам какво бихте ме питали. Не, не мога сам да сложа край на живота си. Още не. Не и докато Чудовището смята, че съм му нужен.

     Малко по малко се оказах заобиколен от хора, които по един или друг начин усещат Чудовището и започват да му служат – едни несъзнателно, увлечени от силата, която то ми дава, а други с радост и нарастващо разбиране. Те – последните – знаят какво иска Чудовището и усещат тази воля като нещо различно, отделно от мен и моята личност.

     Те правят и ще правят всичко възможно, за да не се отклоня от този път. Някой от тях уби Гели, дъщерята на моята полусестра Ангела, когато аз наруших обещанието, дадено пред мама и ставах все по-невнимателен, исках да съм пак и пак край нея, за да не спира това усещане за дивна свобода. Не те, а аз всъщност я убих и дано съм проклет за това.

      Някои от тях се плашат, виждайки докъде стигат целите на Чудовището, и се опитват да се измъкнат. Като Херман, който започна да „заглушава” влиянието му с морфин. Разбира се, не постигна нищо кой знае какво, освен че стана наркоман.

     Аз постъпих малко по-хитро.                   

     Дългите години на размисъл (когато умът ми биваше свободен) ме доведоха до идеята, че Чудовището може би използва същите „канали”, по които идват и халюцинациите на душевно болните, виденията на светците, трансовете на шаманите и тъй нататък. Виждах, че то одобрява увлечението ми по мистиката почти толкова, колкото и заниманията ми по история. Опитвах да медитирам с някои източни техники, но това само правеше така, че Чудовището успяваше да се настани в ума ми за цели седмици без никаква пауза – а тези паузи и без това вече са съвсем редки.

     Тогава си казах, че ми трябва нещо, което, обратно на медитацията, да затваря съзнанието. Но не морфин като Херман. Ако е малко, с него пак усещаш Чудовището, само че ти е все едно, а ако е много, просто заспиваш и след това то пак те обсебва.

     След като се свързах с доктор Морел, започнах да изпробвам най-различни лекарства, понякога внимателно му описвах симптоми, подобни на тези у душевно болните и полека-лека намерих лекарството – всъщност комбинация от лекарства – които за няколко часа могат да ме освободят напълно от Чудовището. Трябва да ви кажа, че то се ориентира сравнително трудно в неща, които са напълно непознати за него, а аз вече съм развил известна способност да се заставям да не мисля за това, което не бих искал то да научи. Тъй или иначе, вече ми се удава да използвам този начин – не винаги, когато поискам, понякога нищо не се получава, но понякога успявам. Това е много силна комбинация, в ужасно високо дози, която разбива необратимо здравето ми. Доктор Морел би се ужасил, ако знаеше какво правя, но пък това е едно от предимствата на моето положение – дори и лекарят ми не може да узнае, ако реша да си набавя и сам използвам медикаментите, които ми е изписвал в десетократно по-малки дози.

     Разбира се, и сега пиша всичко това под действието на лекарствата и вероятно имам още няколко часа свобода, тъй като взех дори още по-голяма доза от обикновено.

     Защото днес искам да извърша нещо, което да изкупи съдбата ми.

     Понякога внезапно идвам на себе си изправен пред тълпите с хилядите им веещи се знамена. Това продължава само секунди, но се случва сравнително често. Не знам защо Чудовището го прави – дали от големия разход на енергия за малко ме „изпуска”, или  проявява някакво извратено чувство за хумор? Или пък... се опитва да ме спечели? Да му се отдам изцяло, както се е отдал Хайнрих и някои от хората около него – хора, които ме плашат почти колкото ме бе уплашил Високия в гората край Леондинг? Не знам, но знам друго и го знам твърдо – това не съм аз. Тълпите, знамената, барабанният ритъм, маршовете и факлите, горящите градове и настъпващите с рев танкове – не аз, а Чудовището стори това. Чудовището, което някога погълна момчето на Клара Пьолцл.

     През последната година, благодарение на лекарствата, имам повече възможности да научавам това, което е извършило досега Чудовището. Както споменах, то се доверява на моите изводи и преценки и понякога ги превръща в действия. С годините то усъвършенства това „заемане” и го прави така, че аз изобщо не разбирам. Но когато съм на себе си и гледам вестниците и сводките от бойните действия, победите, които то печели напук на всички шансове – когато научавам и виждам всичко това, се питам – бих ли заложил на такива действия, макар и само хипотетично? И честно си отговарям, че да – бих видял възможността за победа. Това е моето мислене, моите изводи, но, за Бога, не и моите действия и заповеди! Да, аз съм прокълнат с това си знание и с тази си способност за разбиране на историята – но нали не всеки, който вижда, че може безнаказано да убие човек, непременно и ще го направи, пък дори и да може да извлече полза от това деяние!

     Все едно, синът на Клара ще остане с тези си дела в историята. Сега по-важно за мен е да направя  единственото, което може да провали плановете на Чудовището.

     Вече почти съм успял. Малко по малко, с усилия на волята и с помощта на лекарствата, докарвайки се почти до състояние на истинска лудост – опитайте се постоянно да мислите, че едно нещо е правилно, ако поначало знаете, че не е – някак успях. Може би Бог не ме е изоставил. Разбира се, нищо не би се получило без Паула. Така поне отчасти мога да изкупя и смъртта на Гели - не забравих оня урок и не повторих онази грешка. От Паула се зареждах със сила и след срещите си с нея – толкова кратки, колкото можех да си позволя, за да имам някаква полза от тях – винаги успявах да изиграя Чудовището в това ужасяващо, съдбоносно надлъгване. Внуших му, мога да кажа, че наистина мисля така. Че това би било моето решение, което може да стане негово. 

* * *

     Сега, в този момент, вече всичко зависи от мен. Железните армади са строени и чакат сигнала. Една моя дума – и те ще останат там, където са. Една моя дума – и ще се хвърлят напред, и няма да има сила, която да спре последствията.

     Това ще е първата ми загубена битка.

     И последната битка на Чудовището. Много по-ужасна и кървава от предишните, но няма друг начин да пречупя мощта му.

     Дано Господ ми прости за всичко.

21 юни 1941                                                                Адолф Хитлер

                                                                                      

    

    

    

__________________________________________

    

    

    

     

Fahrenheit 1290

скоро...

KISS, Жоро, аз и клоунът Пениуайз

"Газ до ламарината, помисли той и пак го обзе дивото желание да се разкиска .

бил! бил, чуваш ли ме?

няма го вече, той е в мъртвешките светлини, пусни ме! ПУСНИ МЕ!

(ричи?)

Невероятно тихо; невероятно далече сред чернотата.

бил! бил! ето ме! дръж се! дръж се за Бога

Той е мъртъв, всички сте мъртви, вече сте прекалено стари, не разбираш ли? а сега ме ПУСНИ!

хей, кучко, за рокендрола няма стари, няма млади"

Стивън Кинг, "То"

За хората от моето и съседните поколения, имам предвид родените примерно между 1960-70 гг., жалоните за един определен тунел на житейския сценарий не бяха особено много. Няколко филма, като "Коса", "Забриски пойнт", "Плешивото куче", още толкова книги, ще спомена само "По пътя" - тя дойде малко към края, когато вече бяхме попрочели по нещо от Гинзбърг, Фърлингети и текстовете на Джим Морисън и Роджър Уотърс - но пък направи много. Някъде заедно с филмите, книгите и слушането на музика по наши и вражески радиостанции идваше и Групата.

В онези далечни, и все още недостатъчно изучени от историята времена впечатването на Група най-често съвпадаше по време със започването на средното училище - закъсняването или подраняването му обикновено значеше, че е станало до голяма степен под чуждо влияние, а това нарушаваше качеството му на личен акт. Ако приемем, че изобщо са възможни случайни неща, то бихме могли да смятаме, че импринтингът на една, а не на друга Група идва след поредица от случайни събития. Аз обаче отдавна съм на друго мнение.

Когато хванах в ръце своя първи винил на KISS - беше "ALIVE ІІ", всъщност два винила с незабравимото лого на Casablanca records в средата (че бива ли най-великата група да няма нещо общо с най-великия филм?) - вече се  бях разминал с възможността за впечатване на няколко групи, които и до днес си обичам. Те бяха (и си остават) много, много добри, но в моя личен тунел на реалността не изглеждаха достатъчно истински, както нарича Стивън Кинг това чувство за наместване на някой елемент на съдбата. 

През тези времена първият въпрос, който си задаваха един на друг новозапозналите се вярващи, беше: "А имаш ли Dressed To Kill?" - кой знае защо, третият студиен албум на Групата беше голяма рядкост; знаехме го как изглежда, знаехме кои са песните, но никой не беше го чувал целия. 

Или всъщност почти никой. Защото бургаските енории на Групата си имаха своя епископ. Както често се случва и при други култове, той обитаваше не светския административен център, а едно градче не много близо и не много далеч от него, на около 20 км в северна посока. 

Нямаше вярващ, който поне да не е чувал името му - Жоро - а тези, които го познаваха лично, с право споделяха по нещо от славата му. Без да съм го виждал, той бе станал за мен такъв авторитет, че така и не се почувствах готов да отида на поклонение при него чак докато влязох в казармата. Да си призная, имах сериозни опасения, че може да изкара някоя снимка на Групата и да ме пита: я кажи сега от коя година са тия костюми, че да видим дали заслужаваш да се наричаш KISS фен*. Които опасения, разбира се, се оказаха пълна глупост, тъй като той, като всички напреднали посветени, е възможно най-непредубеденият човек, когото бихте срещнали. 

Тъй или иначе, с него се видях за пръв път съвсем случ... какво щях да кажа. Разбира се, че не беше случайно, просто на пръв поглед приличаше на среща, от която няма как да последва нещо важно. Беше през някаква кратка отпуска в началото на '85-та, последната ми година в казармата, и ни запозна един от викариите на Вярата, който, след като извърши това, започна да избледнява, престана да заема някакво по-осезателно място в моя тунел на реалността, стана по-малко истински - ролята му в моя личен житейски сценарий бе изпълнена. 

Когато през есента отидох да уча във Варна, съдбата бе тъй добра да ми даде около месец - в който да успея да възстановя малко позабравените навици за умствена работа, да си намеря по-подходяща квартира и да се запозная с момиче - преди да ме сблъска на улицата с Жоро. Както и двамата усетихме след първите двадесетина минути разговор, онази първа среща е била не за друго, а за да се разпознаем, когато се срещнем във Варна (съдбата гледа да пести енергия); когато се видяхме за пръв път, аз изобщо нямах представа, че и той ще учи там - и не би могло, тъй като и той самият не знаеше.

По не много изискания, но справедлив израз на Чарлс Буковски, мухата срещна конския задник. Ако на карта се свържеха с линии точките, в които се намираха институтите и квартирите ни, се получаваше идеалното очертание на нож от гилотина, и той час по-скоро трябваше да се стовари някъде - пък дори евентуално и върху нашите глави. Тези линии всъщност не ограждаха голяма площ, тъй като съдбата се беше погрижила да живеем на пет минути спокоен ход един от друг.

Проблемът беше не толкова какво да правим заедно, а по-скоро как да успеем да свършим всичко, или поне най-важното... но тук ще разкажа само това, което има връзка конкретно с Групата.

Тогава, през есента на 1985, откъм СССР вече бяха започнали да духат едни ветрове**, които силно объркваха чувството за ориентация на иначе отлично приспособими хора. Машината за промиване на мозъци, която дотогава гледаше на т.н. младежи като на хора, които се различават от останалите граждани предимно по това, че все още не са им окапали косите и зъбите, малко по малко започна да развива някакво по-различно отношение към тях. Заговори се за "неформални групи" - на тогавашния идеологически жаргон да си неформален можеше да означава, че имаш някакви интереси извън физиологичните потребности и си склонен да общуваш с хора, които имат подобни интереси, - заговори се как, видите ли, с младежта трябва да се говори приятелски и "разчупено" и да се търсят "по-нестандартни пътища за решения на  задачите" (но без самият резултат да се променя). Даде се място за изява на хора, които да могат да общуват по-демократично с младите, т.е. не само да им казват, че дадено нещо е неподходящо за тях (в превод на човешки език - забранено или липсващо), ама и да могат да обяснят защо.  

Понеже и двамата с Жоро, като фенове на Групата, вече от доста години се бяхме наслушали на какви ли не простотии - KISS бяха най-забраняваната западна група през соца - отначало дори ни беше забавно. Тогава във Варна излизаше един седмичен вестник "Полет", нещо като местен официоз на ДКМС***, и изведнаж във всеки негов брой започнаха да пишат за хард и хеви рок, всъщност пишеше основно един и същ човек. Но пишеше така, че...

Ако беше само тотално отричане, горе-долу нямаше да му обърнем внимание. Ако пък беше тотално отричане, аргументирано както трябва - честна дума, дори бихме го уважавали като достоен враг. Ако човекът беше ограничен и глупав, нямаше да му търсим карез. Но случаят просто не беше такъв. Имахме насреща си възможно най-опасния тип, способен да пръска предварително забърканата отрова на лъжата - умен, интелигентен, способен да си служи или имитира ерудиция от какъвто е нужно вид, и в същото време абсолютно лишен от принципи. Тези писания бяха прицелени в незнаещите и колебаещите се, истинските адепти на която и да е Вяра не биха могли да се повлияят от тях. Но всеки, който не беше толкова вътре в нещата, оставаше с впечатление, че ето на, тук се говори свободно и честно, и не се опитват да ти отнемат някаква свобода - примерно да слушаш каквато музика искаш - а просто ти доказват, че тази музика не си заслужава. Това беше някаква нова, все още непозната ни форма на лицемерие, и това лицемерие си заслужаваше да бъде наказано.

Разбира се, лесно е да се каже. Впрочем имахме и някои твърде брутални варианти, които обсъждахме не съвсем на шега. Отговорът изплува през една тъмна (все още имаше режим на тока) и Едгарова нощ заедно с първата декемврийска мъгла: "Ah, distinctly I remeber it was in the bleak December..."

Варна е град не без традиции в литературните и публицистични мистификации (макар тогава да не знаехме това), и вероятно  паметта за тях, полепнала по старите влажни камъни, можеше да се възприеме чрез някакъв вид осмоза в определени мистични часове.

Накратко, ето какво направихме.

Взехме възможно най-невинния албум на KISS, "The Elder", на корицата на който липсват дори снимките им, и който е, както се казваше тогава, концептуален и почти симфоничен, а текстовете са в стил възможно най-човеколюбиво фентъзи, и направихме от него едно несъществуващо чудовище. Измислихме писмо от името на "група възмутени ученици", цитирахме името на албума, годината на издаване и т.н., а оттам нататък съчинихме едни толкова страшни страхотии за това какво има на обложката: та знамена със свастика, та железни кръстове, та цитати на Ницше, Хитлер и Гьобелс, та вдигнати за нацистки поздрав ръце... Карикатурите на пияни от кока-кола американски войници са били просто дружески шарж в сравнение с това. С една дума, получи се нещо, което не би могло да съществува. Та дори и в Третия Райх. Истински дебел тролинг, както биха го нарекли сега. Една колежка от моя курс, която сега е виден психиатър и съавтор на двете ми най-хубави произведения, преписа всичко това с все още ученическия си почерк и... го изпратихме в редакцията. И дори тогава една част от нас не очакваше ония да се хванат толкова евтино. Уви.

Писмото се мъдреше, цялото, още в по-следващия брой. Под него бе изписана огромна статия от нашия приятел, даваща пространен отговор на това защо една американска група се нуждае от маската на нацизма. Да. В продължение на около 10 години KISS бяха може би най-известната и любима, най-забавната и заредена с енергия щатска рокгрупа, и през всичките тези години тук ти казваха - да, ама са нацисти. Газови камери, клади от книги, Освиенцим, Бабий Яр. И ти слушаш KISS? Тези? Що за човек си ти изобщо? Сега това изглежда някак незначително и даже смешно. Някаква музика. Имаше лагери, затвори, застрелваха хора на границата... От една страна да, така е. А от друга - щом само заради някаква музика са способни да те изкарат нацист, щом могат да измислят такава идиотска клевета, какво да говорим за останалото, за по-големите неща? Пред какво биха се спрели изобщо? 

Статията почваше с думите "Верни очи имате, приятели" (и още си почва така, не сме изгубили, не). А Берлинската стена щеше да падне само след четири години, и оня щеше да стане - иска ли питане - един от глашатаите на демокрацията..

Вестникът струваше жълти стотинки (и в прекия смисъл), и ние закупихме доста броеве. Носихме и пращахме навсякъде. Само Марио-Мамута, който тогава беше войник в Пловдив, изпрати поне 14 различни писма персонално до този тип. С Жоро направихме един куп колажи, които лепяхме по вратата на редакцията на "Полет" нощем: "полет над кукувиче гнездо", каламбурът цопна от само себе си. Призовавахме ги да ни кажат знаят ли да има евреи-фашисти (нищо не ни отговориха, явно не бяха чували за Езра Паунд). Показахме и вестника, и плочата на всеки, когото познаваме, та да се знае, че пак лъжат. И какво ли още не, редувахме издевателски с уж доброжелателни послания, писани от различни имена, разбира се. Но все пак нямахме запас от различни почерци и пишещи машини, тъй че ония са се сетили, че тролингът идва от една и съща посока. Не знам дали някой ни е търсил, но никой не ни хвана. Ония статии не спряха, поне не веднага, но покровителственото самодоволство в тях забележимо спадна. 

Но това не беше най-важното. Най-важното беше, че вече твърдо знаехме за себе си, а се постарахме и те да узнаят, че ние знаем: те не заслужаваха никакво доверие. Винаги щяха да лъжат. Просто престанахме да се занимаваме с тях, да се опитваме да ги разберем, да постигнем някакво разбирателство. Каквито и промени да настъпеха, подобни хора никога нямаше да заслужават доверие. Бяхме достатъчно млади, когато направихме този свой малък експеримент, така че занапред имахме достатъчно време и възможности да отнесем резултатите му върху отношението си към света - тепърва тия типове имаше да стават борци за демокрация, евроатлантици, анализатори, социолози, собственици на медии и т.н

След някоя и друга година Жоро си тръгна от Варна, а аз останах за доста по-дълго. Понякога пак безчинствах - през есента на 1989, когато мъглите почнаха още септември, минах, както стотици пъти до тогава, край хотел "Орбита"****, и видях, както и стотици пъти преди това, плочата на завета към поколенията, вграден в стената му... По-възрастните ще се сетят за тия "завети", имаше ги поне по 3-4 из всеки по-голям град - слагаха ги обикновено в деня на някой тоталитарен юбилей, и замисълът беше на някой следващ юбилей, много години по-късно, тогавашните комсомолци да прочетат какво са им завещали някогашните. Този "завет" специално, в стената на "Орбита", беше положен на 9-ти септември 1969, за двадесет и петата годишнина на въпросната дата, и трябваше да се отвори на 9-ти септември 1994, за петдесетата годишнина. По това време из главата ми се въртеше идея за разказ, чието действие да се развива през лятото и есента на 1969, и бях започнал да събирам елементите на историческия му декор, така че датата от плочата изведнаж ми "проговори"; видях я не сама по себе си, а наред с другите събития от онова лято: 20 дни след Уудсток, по-малко от два месеца след като всички телевизии по света са предавали първите крачки на човек по Луната, а нашата - първата серия от "На всеки км". Затова и през 1994 заветът вече отдаван липсваше...*****

...През зимата на 1994 обаче ние с Жоро почти напълнихме концертната зала на "Орбита" заради друг юбилей, отпразнувахме двадесетата годишнина от първия албум на Групата; той доведе Янчо от "Артерия" (днешните The Pomorians) , който пък си донесе китарата и изпя онова "как ли да  намеря в лабиринта от слова/вярната посока към скритите неща", но тогава варненската публика  някак още нe можеше да го възприеме, та доколкото си спомням, един шкаф в гримьорната малко пострада... Жоро пък от преизобилие на чувства така ми влезе върху баса, че входът на кабела се прецака и аз доизкарах концерта като хедбенгър...

Годините си минаваха, къде по-добре, къде по-зле, а през '98 мъртвешките светлини започнаха да се приближават все повече към мен, и тогава - бааам! - дойде оня Psycho Circus с първия състав, със стария грим и с клоуна Пениуайз на корицата. Интересното е, че тогава аз вече бях чел "То"... но Групата искаше да ми каже, че идва времето, когато ще трябва и да я ПРОЧЕТА... че мъртвешките светлини скоро ще дойдат много, много близо.

Видях ги, и някак успях да се върна обратно... вече знаех, че има неща, за които няма как да си напълно готов, и има пътувания, за които не можеш да вземеш друг багаж, освен това, което е винаги с теб.

Имаше и загуби, разбира се.

Марио, който някога пръв ми записа Всичко-На-KISS върху едни стари, жълти касети BASF, остана при своите си мъртвешки светлини и вече е видял какво има отвъд тях - Мара, мислех си и за теб на концерта в София, приятелю... няма да забравя как плака със сълзи, когато гледахме за пръв път онова видео от Рио...

С Жоро се виждаме не особено често, макар пак да сме само на двадесетина километра един от друг. Може би съдбата е свършила, каквото е имала да върши с нас, без да разберем какво точно е то. Може би вече, събрани заедно, да не сме толкова истински, както преди. Няма как да знаем, можем само да чакаме да стане, каквото има да става.

Все пак, винаги ще има време да й кажем:

хей кучко, за рокендрола няма млади, няма стари

Зловещият нацистки The Elder, свастики not detected:

И един клип от него, който успяхме да видим чак след мнооого, много време:

________________________________________________________________

* Между другото, бях чувал легенда, че Жоро можел, като се вгледа внимателно в снимка от концерт, да разбере кои акорди държат в момента и оттам да познае коя песен свирят. Оказа се, както разбрах по-късно, че не той, а един друг епичен персонаж, Ернест Херолд, по-известен навремето като Мишо Поляка, демонстрирал този номер. Какви ли не легенди се носеха! А причината беше една - информация за музиката, която обичахме, просто нямаше или идваше от втора и трета ръка, и ние си я доизмисляхме.

** Всъщност вървеше един исторически процес, известен с руското си име "перестройка" - последен опит за реформация на социализма с известно отваряне към света, отказ от политиката на агресивна враждебност със Запада, някои икономически реформи и разхлабване на идеологическата цензура. Характерно беше, че в продължение на няколко години в самия СССР имаше повече свобода на изразяване, отколкото тук в България. Тукашният тоталитарен режим се беше окопал здраво и разчиташе, че ще преживее несигурните времена единствено с някои козметични промени. Беше общо взето време на неизвестност и прохождащата свобода бързо можеше да бъде заменена с още по-твърда диктатура. В тези условия опортюнизмът на интелигенцията често трудно налучкваше "правилното" поведение.

*** ДКМС - Димитровски комунистически младежки съюз, тоталитарна организация, в която членуваха поголовно всички младежи над 13-14 г. и чиято функция основно беше да ги държи под контрол.

**** "Орбита" представляваше хотел и младежки дом в един корпус, място на много събития през онези времена.

***** Вътре имаше и списъци на присъствалия на тържеството партиен и комсомолски елит и понякога се питам - помнят ли този епизод от живота си? Не се ли чудят къде се е дянал заветът? Или просто отдавна са го забравили, както и горещата си привързаност към тогавашната идеология, която днес не им върши работа и е свалена като стара безполезна дреха? Излишно е да казвам, че много от онези  тогавашни комсомолски ръководители днес са известни и познати видни личности от новата действителност.