понеделник, 31 октомври 2016 г.

Хелоуин в пустинята




- Хей, спрете веднага! По дяволите! Фърдж, мини отдясно!
- Какво държ...
- Залегни! Залегни! ЗАЛЕГНИ!
Двамата морски пехотинци замряха с пръсти на спусъка Фъргъс Дилейни залегнал върху твърдата, суха почва, а Томас Рудаски прикрит зад полуразрушен древен зид.
Клонящото към запад слънце им светеше право в очите и ги заслепяваше въпреки защитните очила. На петдесетина крачки пред тях трите фигури също стояха неподвижно, спрели заниманието си. Четвъртата, лежаща върху нещо като каменен пиедестал, изглежда не можеше да помръдне дори и да искаше.
- Том подхвърли тихо Дилейни, без да извръща глава, - това май е жена, мамка му!
- Виждам отвърна Рудаски.
- Проклети диваци!
- Шшшт, спокойно. Можеш ли да хванеш задния, без да я засегнеш?
- Хванал съм го. Какво държат тия двамата, картечни пистолети ли?
- Не знам рече Рудаски. Те са моя грижа. Извикай им да се предадат.
Без да изпуска прицела си, Дилейни се понадигна на едно коляно.
- Хвърлете оръжията и вдигнете високо ръце! извика той на пуштунски език.
Тримата нито помръднаха, нито реагираха по какъвто и да е друг начин.
- Хвърлете оръжията или ще стреляме! отново извика Дилейни.
Никаква реакция. Той тъкмо се канеше да повтори фразата и на белуджски макар че какво ли толкова за разбиране имаше, без значение какъв език говореха тия тримата когато сред тях най-после настъпи раздвижване.
Този, който стоеше до жената, подвикна нещо късо и повелително, а после бързо се наведе към нея и отново започна да прави това, което правеше, когато ги видяха за пръв път - а именно да кълца тялото й с дълъг нож; дори от това разстояние се виждаше как кръвта й блика от раните. Другите двама застанаха плътно един до друг пред него, правейки му заслон с телата си.
Морските пехотинци реагираха на секундата бяха достатъчно сработени, за да се разбират без думи в подобни ситуации. Рудаски прекрачи зида и тръгна бавно напред с насочено оръжие, а Дилейни се хвърли надясно, за да ги заобиколи във фланг. Ново остро подвикване и единият от тези, които прикриваха главния палач, вдигна оръжието си и се спусна да прегради пътя на Дилейни. Разстоянието помежду им бързо се скъсяваше, но Дилейни, който търсеше пролука за изстрел по онзи с ножа, напълно го игнорира разчиташе, че Рудаски ще се намеси достатъчно навреме. Така и стана бягащият сякаш изведнаж се блъсна в невидима стена, завъртя се и падна по очи. Набрал скорост, Дилейни прескочи тялото му и за частица от секундата мярна оръжието, което той все още стискаше не беше никакъв картечен пистолет, а странен меч с голяма дръжка и закривено острие.
Не му остана  време да размисля върху това, тъй като оня, който се беше надвесил над жената, изведнаж рязко се изправи и вдигна с две ръце ножа си - без съмнение, това щеше да е последният удар. Фъргъс Дилейни метна нагоре своя М27 и изстреля три куршума, поне два от които стигнаха целта. Касапинът залитна назад, опита да се задържи на крака, но още един откос, дошъл от посоката на Рудаски, го прикова към земята.
Оставаше само един от похитителите и той като че се бе вцепенил на мястото си. Редно бе да се опитат да го хванат жив, макар че Дилейни не изпитваше кой знае какво желание за това, гледайки окървавеното тяло на жената. Може би губеха последните минути, в които биха имали шанс да й помогнат.
Проклета, непонятна, жестока страна.
Дилейни видя с периферното си зрение как Рудаски се изправя в цял ръст и стори същото. Не личеше тия да имат огнестрелни оръжия. Което пък не пречеше да са увити с експлозиви под дългите си дрехи. В Афганистан това не се случваше толкова често, колкото в Ирак, но никога нямаш гаранция.
- Вдигни високо ръце и не мърдай! - извика пак Дилейни наизустената на пуштунски фраза.
За миг помисли, че го е разбрал и ще се подчини, защото той вдигна... вдигна обаче само дясната си ръка и я изстреля напред, а после рязко се завъртя, измъквайки изпод дрехата си друг нож и хвърляйки се към камъка, за който бе прикована жената. Бе метнал по Дилейни своя меч, или копеш, или каквото и да представляваше, и това не беше действие, породено само от отчаяние, защото острието щеше да се забие право в лицето на войника, ако той не бе успял да се приведе. Копелето си имаше цел. Искаше на всяка цена да довърши жената и напълно можеше да успее - куршумът на Рудаски го спря в последния миг.
Двамата морски пехотинци се приближиха един до друг и тръгнаха предпазливо към жената.
- Какво беше всичко това, мамка му? - промърмори Дилейни.
- Не знам. Честит ти Хелоуин все пак - рече Рудаски.
- Я си го начукай.
Двамата се закискаха нервно. Преживяното напрежение полека изтичаше. Пак бяха изкарали късмет.
Което едва ли можеше да се каже за жената.
Тялото й, без никакви дрехи, лежеше върху четвъртит каменен блок. От самия камък стърчаха железни халки, за които бяха захванати въжетата, стягащи ръцете и краката й.
Изглеждаше съвсем млада и лицето й бе необикновено красиво. А лицето бе единственото място по нея, останало незасегнато. Цялото й тяло, заедно с крайниците, бе покрито с надлъжни разрези, пресичани от по-къси свързващи линии, някои от които напомниха на Дилейни клинописните таблици, които бе разглеждал по музеите, преди да зареже университета и да постъпи в Морската пехота.
Войниците се спогледаха. Рудаски постави ръка върху шията на жената, опитвайки се да долови пулс. Нито една от раните не изглеждаше твърде дълбока и смъртоносна сама по себе си, но бяха прекалено много.
- Като  че се усеща слаб пулс - каза Рудаски и извади медицинския си пакет. - Ако искаш, иди вземи малката палатка, а аз ще превържа поне най-дълбоките рани.
Дилейни кимна и тръгна към джипа им, пътьом хвърляйки поглед на убитите. Що за хора биха изършили подобно нещо? Бяха брадати и с куфии на главите, но горните им дрехи не приличаха на пуштунския костюм. Всъщност по-скоро представляваха дълги до земята роби, при това изпъстрени с някакви знаци и фигури. Той подритна ножа, който бе изпуснал последният от тримата. Дръжката бе изцяло черна, а острието не стоманено, а като че от мед.
Джипът им бе спрян на стотина метра  в източна посока, мястото, от което бяха видели сцената сред руините. Минаваха от тук едва ли не при всеки патрул, и районът се смяташе за безопасен и добре контролиран. Трябваше вече да са в лагера и да се готвят за купона в хелоуинската нощ, един от празниците, които така силно им напомняха дома и детството.
Дилейни измъкна малката медицинска палатка от багажното отделение, напъха в гръдната си раница няколко ракети и димки  и окачи на ремъка си полевата радиостанция. Докато се върне, Рудаски бе успял да покрие с компреси раните по гърдите и корема на жената и да пререже въжетата. Двамата пренесоха тялото, след като палатката се разду със свистене през вентила си, внимателно го положиха върху приготвения стерилен чаршаф, и Рудаски започна да приготвя саковете със серум.
- Том - подвикна му Дилейни. - Ще се свържа с базата, имаме още около час светлина. Трябва да ни измъкват от тук.
- ОК - отвърна Рудаски, погълнат от работата си. - Аз ще пробвам да хвана вена.
Дилейни се измъкна от палатката и включи радиостанцията. Отначало дежурният дълго не можеше да проумее за какъв ранен става дума, после му каза, че ще пратят автоколона, после пък му нареди да маркира поле за кацане с димки и факли.
- Шибан малоумник! - изруга Дилейни, след като прекъсна връзката.
От палатката се подаде  изпотеното лице на Рудаски. Той се изправи, раздвижвайки схванатите си крайници, и извади цигара.
- Май успях, капката върви добре.
- Е, повече от това не можем да направим - рече Дилейни. - Ти я наглеждай, а аз ще докарам джипа тук за всеки случай. До половин час ще ни приберат.
Върна се бързо, Рудаски още допушваше цигарата си. Или може би бе запалил втора. Малко му се ядоса наум, задето не се бе върнал вътре, но всъщност какво значение имаше. Както сам бе казал, повече от това не можеха да сторят. Той погледна часовника си. Скоро трябваше да запалят първата димка. Реши да не бърза и да си даде още някоя минута над определеното време. Кой знае чии още погледи биха могли да привлекат в този уж безопасен район.
Партньорът му изгаси фаса си и тръгна към палатката. Дилейни тъкмо започна да приготвя първата димка, когато чу гласа му от вътре:
- Фърдж. Трябва да видиш това.
За да влезе човек в палатката, трябваше да се приведе и да отвори входното платнище; когато го стори, Дилейни видя пред себе си само гърба на Рудаски и го потупа леко, за да му направи място. Оня се извърна странишком и се промъкна навън покрай него през тясното пространство. За миг Дилейни се стресна от празното му, безизразно лице, но в следващия напълно го забрави.
Жената седеше върху чаршафа с прегънати колене и гледаше право към него. Червеникавата й коса падаше на вълни върху раменете, а всичките й рани се бяха затворили. Нямаше и белези. Всъщност върху тялото й не бе останала дори и капчица кръв, дори и петънце от мръсотия. Сякаш бяха вдигнали от оня камък съвсем друга жена. В тясната палатка красотата й сияеше като откровение или сбъднато обещание от вълшебни сънища. На Дилейни дори се стори, че долавя аромат на рози и смирна.
И в тоя миг чу гласа й, макар да не я видя да отваря уста. Гласът й беше като на всяко момиче, което бе обичал някога, и като нищо, което бе чувал дотогава:
- Убий го - каза му този неземен глас. - Само един от вас може да ме има.
Дилейни зяпна и едва не попита като глупак кого трябва да убие. Но после се сети. Разбира се. За нея бе готов да убие когото и да е.
Той завъртя окачения на гърдите му автомат и даде откос по Рудаски, почти без да отделя поглед от нея. Не искаше да спира да я гледа.
- Много добре - прозвуча отново гласът й, и, о, този път беше дори по-топъл, по-чувствен, по... обещаващ. - Ела, седни при мен. Сега съм само твоя.
Тя потупа с длан редом до себе си и Фъргъс Дилейни, редник първи клас от Морската пехота на САЩ, пристъпи с вдървени крака и се отпусна тежко на посоченото място. Последното, което чу, беше някакъв хор от безброй гласове, повтарящи един и същ зловещ, но и мамещ напев. Тия гласове бяха доста по-груби от нейния, но Дилейни вече нямаше време да се учуди на това, защото тя протегна ръце и прекърши врата му тъй леко, сякаш беше суха клонка.

Жената се изправи и излезе от палатката. Започна да разглежда джипа и вещите на двамата войници. Върху някои предмети просто задържаше поглед, други вземаше в ръце и опипваше, трети дори леко подушваше.
След няколко минути вече знаеше достатъчно за тези хора и за света им. Светът бе донякъде нов за нея, но го свързваха безброй връзки с множеството предишни светове, които познаваше. Една от връзките бе дори и самият днешен ден, който преследвачите й неслучайно бяха избрали, за да унищожат сегашния й земен образ. Но тези  хора  бяха превърнали деня в някакъв детски празник. И те самите бяха като деца, колкото самоуверени, толкова и пълни със страхове. Кръвта им помнеше неща, които разумът им отхвърляше, и едно от тези неща беше тя. Техните карнавални вещици бяха всъщност далечен образ на нейните служителки.
Можеше да влезе в света им и да го завладее, както бе правила и преди с по-стари светове. Те вярваха в нея и я очакваха, без да го осъзнават.
Бе носила безброй различни имена - Лилит, Кали, Ума, Инан, Хеката, Хела, Ерешкигал... Беше възкачвала царе и погубвала народи, бяха изрязвали образа й върху камък и я бяха изливали от злато в Шумер, Мелуха, Акад, Маган.
И сега я чакаше още един нов свят. Тези хора смятаха себе си за най-добрите и силните, живели някога, и бяха готови да помогнат на всеки. Та дори и на този, който утре може да завладее душите им.
Тя се ослуша. Някъде далеч на запад сред падащия здрач се чуваше равномерно, нарастващо боботене от небето.
Жената се отпусна в безпомощна поза на земята. Раните й отново започнаха да се отварят и пустинята жадно погълна първите алени капки.



____________________________________