Александър А. Макелов
Август 2049
Hic sunt dracones
Корабокрушенците се намериха невредими, в подножието на
хълм, в началото на гъста гора. Совалката беше неизползваема, връзка със Земята
нямаше, а измерванията им казваха, че Окото е някъде на върха. Нямаше какво да
направят, освен да се опитат така или иначе да научат това, за което бяха
дошли, и да се надяват на помощ от следващата експедиция.
Дърветата не можеха да бъдат заобиколени; гората обкръжаваше
целия хълм, и те бързо се решиха да влязат – щеше да им трябва около ден за да
изминат разстоянието до Окото. Растителността беше гъста, короните на дърветата
високи и плътни; не можеха да видят какво ги чака на повече от сто крачки
напред, и сляпо следваха компаса. Том за пръв път чувстваше какво е да си в
гора на Земята. Страшно и красиво. Ако не друго, изглеждаше, че драконът няма
да може да ги намери тук – и въпреки, че никой не повдигна въпроса, и двамата
подозираха, че той ги е свалил.
Няколко минути след влизането им, Том чу лек пукот, сякаш
някой счупи съчка в далечината, и в полезрението му нещо шавна.
– Шт! Спри! – прошепна той на Хамилтън. – Чу ли? – той кимна, и двамата се снишиха в масивните
корени на близкото дърво и се заоглеждаха, а Хамилтън извади оръжието си. На
петдесетина ярда пред тях, силует на животно се движеше ловко между храстите, и
когато излезе на островче осветена от слънцето поляна и наведе глава в тревата,
те ясно различиха изящното, мускулесто тяло, мраморният цвят, и тънкият рог,
излизащ от върха на главата, нежно подстригващ връхчетата на тревата пред нея.
– Трябва да е
еднорог. – шепнеше бързо Том. – Не мисля, че ще ни стори нещо, те винаги са
добри... и... не знам дали ги е имало на Земята, но никъде не съм чел за тях
освен в книгите ми... ако ги имаше наистина, все щяхме да знаем и от другаде.
Но ето го пред нас.
В този миг Том усети в себе си желанието – което беше
усетил и когато видя дракона – да се приближи, да погледне еднорога в очите, да
го докосне, да се увери, че е истински.
– Всички знаем
историите за първите експедиции, за телепатията на марсианците, и за това как
могат да те накарат да повярваш какво ли не – шепнеше Хамилтън, а погледът му
прескачаше между Том и еднорога. – Мислим едно и също. Ами ако някой от тях е
намерил начин да се спаси, да дойде на Земята?
Прав беше; Том се страхуваше от тази възможност.
– Тогава огънят,
който ни свали, е бил шедьовър на халюцинациите – отвърна Том.
– Да... или е било
оръжие което марсианците са използвали? Все пак, как ще обясниш това?
Те се вторачиха отново в създанието, което кротко
закусваше.
– Ако е така –
продължи Хамилтън – тогава те четат твоя мозък, капитане. Знаеш, аз нямам
понятие от тези неща.
– Но защо би им било
да ни показват измислени същества? – попита Том и се замисли. Може би знаеха за
слабостта му, и се опитваха да го подмамят при някое от тези създания, да
разделят екипажа...
– Лесно ще разберем
дали е истински – каза Хамилтън през това време, прицели се, и стреля.
– ...Не! – викът на Том, изстрелът, и плясъкът на крилата
на птиците, напускащи околните дървета, се сляха в един звук. Еднорогът направи
няколко крачки преди да се строполи, и дори в този жест запази грацията си. Те
видяха как поточетата яркочервена кръв хукнаха по мраморните мускули, и
гръдният кош на създанието скоро спря да се издига нагоре– надолу. Хамилтън
предпазливо тръгна към трупа, следван от Том. Хората докоснаха еднорога, и
повярваха в топлината на кръвта, в смъртоносния рог и мъртвите очи.
Внезапно ги обкръжиха кентаврите – макар че дори Том не
знаеше името им – и двама от тях коленичиха пред еднорога. Те тихо му запяха на
непознат език, първа, втора, и в края на третата им песен, той примигна,
изправи се и препусна извън поглед, все така свободен и истински. Остана само
червената целувка на смъртта, разлята по лявата страна на тялото му. Въпреки пълното
си объркване, астронавтите се опитаха да заговорят хората– коне, но напразно:
винаги срещаха тишина, и поглед повече на животно отколкото на човек. И
кентаврите се вляха обратно в гората, толкова бързо колкото се бяха отзовали на
последния дъх на еднорога.
Оттук нататък, те се предадоха на очите, ушите и дланите с
които докосваха гората, и те им разкриха десетки чудеса. Том сякаш беше живял
за този ден. Той беше роден на Марс, и въпреки това – или може би точно заради
това – често си представяше как са се чувствали хората в първите експедиции.
Трепетът, откривателския дух, опасността, да, но и чувството че си един от
първите докоснали се до новия свят. На Марс, това чувство вече беше изчерпано,
прогонено от всяко кътче, свито единствено до книгите, от които Том бе намерил
няколко; но той знаеше, че и книгите са просто сенки на истинското преживяване.
Червената планета все повече се превръщаше в това, което Земята е била преди – държави и корпорации в непрестанна надпревара
за редки ресурси, за оръжие и влияние, и – както отскоро се говореше – за
война. Ако искаш урок по история на Земята – шегуваше се бащата на Том, един от
първите преселници – почакай и гледай.
Но сега, Том изживяваше новото, непознатото, неочакваното,
както в мечтите си. Не можеше да повярва, но беше намерил своя Марс на Земята;
сега най-накрая осъзнаваше ясно, че за хората Марс никога нямаше да е тук,
винаги щеше да е някъде другаде. Минавайки покрай феите и джуджетата, летящите
коне и живите зелени лабиринти, той разбираше, че може да бъде жив в този свят,
да изгуби себе си в чудесата му.
Постепенно, гората около тях започна да оредява,
фантастичните същества се срещаха все по-рядко, докато накрая пейзажът отстъпи
пред пустиня. Вече бяха съвсем близо до центъра; някъде в тази пустиня беше
Окото. Но това, което привличаше вниманието им сега, бяха две постройки в
дюните напред. Двамата мълчаливо се запътиха към по-близката, приели, че вече
няма какво да ги изненада.
Скоро те стояха, незначително малки, на ръба на огромен
кратер с очертания на идеална сфера; дъното му беше превърнато в стъкло – явно
от топлината на създалата го експлозия – в което се отразяваше небето. Същата
сфера беше изпарила с чудовищна прецизност дясната половина на сградата до тях.
За астронавтите, които знаеха причината за тази красота, тя беше зловеща.
– Изглежда сякаш
тук, за секунда, е било създадено малко слънце. – мислеше Том на глас.
– Буквално. Бомбата
работи така. – посочи Хамилтън.
През дупката във фасадата от червени тухли и мрамор се
виждаше вътрешността: изящна дърворезба, портрети окачени по стените, а между
тях – рафтовете с книги. Бяха намерили библиотека.
Надписите по арките, под които минаваха, им казваха къде се
намират – доколкото това още имаше смисъл: “Харвардски университет”,
“Библиотека Хоутън”, “Колекция фентъзи и научна фантастика”. Том за пореден път
днес се чувстваше като в сън, в нов сън, влизайки през разрязаната по средата
врата, разхождайки се между вековните лавици, осветени от лъчите отразени от
кратера, промъкващи се през липсващото дясно крило. Стигнал на границата между
библиотеката и очертанията на взрива, докосвайки обгорените книги, някои от
които бяха разсечени досущ като дома, който обитаваха, в главата му бясно се
преследваха въпроси и предположения. Той започна да вади книгите и да ги
разгръща една по една. Още на корицата на първата имаше два дракона, вкопчени
свирепо един в друг. Темата продължаваше: в картини и в думи, в митове, легенди
и приключения, същите магически създания, които бяха срещнали по пътя си,
населяваха тези томове. За Том беше ясно, че само тази колекция е много по-пълна
от всичко, стигнало от Земята до Марс заедно.
Целият текст на разказа е в конкурсния сборник "451 градуса по Бредбъри" на списание "Дракус".
Няма коментари:
Публикуване на коментар