Мои публикации в печатни издания

1290 по Фаренхайт



 
Джулиъс Фрайтаг изскочи с пухтене на брега. На два-три пъти му се беше наложило да плува и още толкова течението едва не го преобърна, но все пак успя да излезе от реката почти там, където бе искал.
Гората се простираше настръхнала и тъмна. Трудно беше да се повярва, че човек би могъл да премине през тази на пръв поглед непроницаема стена, но тук някъде трябваше да има пътека, вървяща покрай изоставен теснолинеен път. Старият полковник му беше нарисувал карта и след като Фрайтаг я разучи, онзи спокойно бе измъкнал от джоба си един от най-забранените предмети в Съюза – стара, охлузена бензинова запалка – и я бе изгорил.
Фрайтаг свали раницата от гърба си и огледа набързо снаряжението си. Трябваше му не повече от четвърт минута, за да го приведе в режим на работа с бързи, тренирани движения. Лъчът на прожектора, закрепен под дулото на оръжието, обиколи бързо брега и намери първия му ориентир – голям бял камък с форма на полегнала крава. Фрайтаг се запъти с бързи стъпки нататък; на стотина крачки от камъка трябваше да се намират трите бряста, а право срещу тях – замаскираната в първите си метри пътека.
Вече беше до камъка, когато чу тих плясък зад гърба си. Нещо току-що бе излязло от водата – преследвачът му не се отказваше. Фрайтаг се сниши, заобиколи камъка и залегна зад него с насочено оръжие и вперено във визьора за нощно виждане око.
Високата около половин метър твар, която бе изпълзяла от реката, изкачи брега с чевръсти движения на осемте си крака и спря за малко, въртейки наляво и надясно триъгълната си глава. Почти веднага откри следите му по песъчливата почва и тръгна бързо право към камъка.
Когато ги деляха около десет крачки, Фрайтаг се изправи рязко и върху гърдите на преследвача цъфна червената точка на прицела.
Електронният паяк прецени правилно ситуацията и замръзна на място. Известно време никой не проговори и не помръдна, после паякът наруши пръв мълчанието. Бе избрал благ, топъл, загрижен глас. Ако затвореше очи, Фрайтаг би могъл да си представи, че пред него е застанал някой розовобузест и белокос като Дядо Коледа чичко, винаги готов незабавно да помогне на всяка объркана и заблудена душа. Само че за нищо на света не би ги затворил.
– Фрайтаг – лееше се меденият баритон, – опомни се, моля те. Хайде да се връщаме обратно. Аз всъщност винаги съм те харесвал, човече. И момчетата искат да се върнеш, всички, всички до един.
– Защо? – обади се Фрайтаг. – Нямат търпение да ме пратят на плантациите ли?
– Не, не, какви ги говориш! Изобщо не е така – увещаваше баритонът. – Нищо непоправимо не се е случило. Всички те обичат. Трябва ти малко почивка, това е. Моля те, престани да упорстваш.
– С този глас само тъпотии ли можеш да говориш? – попита го Фрайтаг.
– Стига, Фрайтаг! – извиси прочувствено и драматично паякът. – Аз вярвам в теб въпреки всичко. Трябва просто малко да се стегнеш, наистина. Поизпуснал си юздата, дето се вика. На всеки може да се случи. Идвай да се връщаме. Хайде ид...
На средата на думата паякът изведнъж подскочи нагоре и напред и Фрайтаг, макар да беше очаквал точно това, едва не закъсня с натискането на спусъка. От дулото на оръжието му излетя едно голямо колкото бейзболна топка огнено кълбо и се удари в тялото на паяка. Водата, която бе останала върху изолацията му, се изпари за частица от секундата и после тялото му пламна. Паякът се приземи тежко на две-три крачки от Фрайтаг, надавайки яростни вопли. Чудно как и защо, но бе успял да смени гласа и сега звучеше като разгневен маниак:
– ПОДЛЕЦ! ПОДЛЕЦ! ПОДЛЕЦ! Проклет негодник! УБИЕЦ!!!
Пламъците пълзяха като змии върху синтетичното му покритие и Фрайтаг отстъпи предпазливо няколко крачки назад. Паякът имаше висока устойчивост срещу огъня – все пак беше пожарникарски паяк – но на света нямаше материал, който в крайна сметка да не изгори от заряда на огнемет като този на Фрайтаг. С един-два скока паякът би могъл да го достигне и да го обхване в самоубийствена прегръдка; тогава и двамата щяха да изгорят. Обаче машината стори това, което би сторил и един човек с горящи дрехи – хвърли се по посока на най-близката вода, макар много добре да знаеше, че и там няма да се изгаси.
– Не се учудвам, че стана отровител! Изменник! – продължаваше да вика и нарежда паякът, подскачайки като огромна тромава жаба към реката. – Да ме запалиш! Да ме запалиш, дамезапалишдамезапалиш! Лъжец! Двуличник! Ти, предателю! Ти, престъпнико! Ти, копеле!
Горящото му тяло цопна във водата и течението го понесе.
– Ти, жалък мръснико! – не спираха лудите крясъци, а пламъците хвърляха отблясъци от бряг до бряг. – Ти, отрепко! Ти... ти... ти...


Целият разказ е в конкурсния сборник "451 градуса по Бредбъри" на списание "Дракус" .




____________________________________


Искаш ли да се гоним?

 





   На сутринта, когато слънцето все още едва се подаваше над водата, някой почука на вратата на бунгалото ми. На прага стоеше Дананг и имаше вид като че е прекарал безсънна, мъчителна нощ. Когато го настаних да седне, той постави ръка  върху масата и разтвори измършавялата си длан. Върху хартиената покривка остана да лежи някакъв предмет от бял метал с големина и форма на яйце. Цялата му повърхност бе покрита с необикновено прецизно изработени релефни  изображения на странни, чудовищни същества, носещи несъмнени черти на морски обитатели. Някои от детайлите бяха толкова дребни, че биха могли да се различат само с лупа.
     - Мисля, че е дошъл заедно с арабите, които донесли исляма в Шриваджая, но е по-стар от тях. Арабските моряци пък сигурно са го наследили от финикийците, но той е по-стар и от финикийците. По-стар е от всичко, което знаем.
     Дананг кимна към прозореца ми, зад който се простираха прозрачните, позлатени от слънцето води.
     - Ти знаеш, че морето е много повече от това,  което виждаме. Дори повече от това, което можем да си представим. Под водата съществува... и нещо друго. Съвсем различно от нас. То си има свои преки пътища през и между моретата, като и мостове с нашия свят. Талисманът е един ключ към тези мостове. Ако се хвърли в морето, най-близкият мост за малко се отваря.
     Той замълча и се вгледа в мен, но погледът му беше някак отстранен.
     - Винаги съм те харесвал. Ние сме чеда на Океана, но ти може би малко повече от мен. Така или иначе смятах да ти дам талисмана, защото иначе би могъл да попадне и в много по-опасни ръце от твоите. Но ако го използваш - а мисля, че ще го направиш - значи сега не просто се прощаваме, а и пътищата ни се разделят. Аз ще извървя човешкия път, макар че другият би могъл да ме излекува и да ме дари с почти безкраен живот. Но всеки си има своя съдба. Сбогом, приятелю.


     Целият разказ е в бр.1/2017 на списание "Дракус" .




_______________________________________



Изкуството на съня

 

 




На Александър и Мартин – мои деца и учители

 

- Какво е това? – попита Стамен Стоев, без да посяга към лежащия на бюрото му предмет.

     Жената, която току-що го бе поставила там, се настани на креслото отсреща, облегна се спокойно и отвърна:

     - Това е нашият ключ към тайната врата. Извади го, няма да те ухапе. Вече не.

     Той вдигна капака на обикновената наглед архивна кутия от кафеникав амбалажен картон и извади от там десетина хартиени листи. Бяха жълтеникави, изпъстрени със странни калиграфски букви и миниатюри. Обаче...

     - Ксерокопия?! – Стамен метна листите обратно в кутията. – Говореше за някаква стара и безценна книга, а ми носиш ксерокопия? За това ли хвърлих всичките тия пари – за няколко копирани драсканици?

     - Това е „Изкуството на съня” – отвърна жената. – Част от „Окситанския гримоар”. Истинските гримоари се наричат книги само за да бъдат наречени някак за пред обикновените хора, когато се налага. Но те са... нещо съвсем различно. Това е единственият начин и ти да видиш част от него, без да ти разруши разума.

     Стамен й хвърли бърз поглед и изруга наум. Винаги бе изтъквала предимството си  със същата спокойна безцеремонност, като очевиден, неподлежащ на обсъждане факт.

     Елина. Личната му вещица. Окултисти, екстрасенси, свръхсетивни хора – да им викат както си щат, а Стамен Стоев бе свикнал да нарича и приема нещата с истинските им имена и значения. Истинска вещица на заплата при него. Кой може да си позволи да му служи вещица? Вождовете. Царете. На императора вече нямаше да му трябва. Императорът е само един и ако поиска, може да накара да го смятат за слязъл на земята бог.

     - Добре – каза той. – Намерила си книгата. Как ще ни помогне това и какво следва оттук нататък?

     - Утре е зимното слънцестоене. – Елина се надигна от мястото си и тръгна към срещуположната стена на стаята.

     Беше малко по-висока от него, стройна и по-скоро слаба в черните си дрехи и походката й винаги му действаше почти хипнотизиращо – тая жена вървеше така, сякаш наоколо няма никой и нищо друго; като да следваше някакъв път, чиито разклонения само тя може да види. Оказа се, че сега отива до календара на стената и едва когато посегна да откъсне горния му лист, Стамен забеляза, че  календарът бе стоял на предния месец. Това бе характерна за нея черта, която тя проявяваше постоянно, откакто за пръв път я срещна преди около два месеца – Елина винаги подреждаше и поправяше предметите в пространството около себе си. Самият Стамен в никой случай не беше разпилян и разхвърлян, но тя неизменно намираше някакъв пропуск, който да коригира. Това тайно го дразнеше и амбицираше едновременно, искаше му се всеки следващ път тя да няма за какво да се хване – обаче никога не успяваше да го постигне. Както и сега. Е, това тук не беше постоянното му местообитаване, а само един от пръснатите из цялата страна негови хотели, но все пак той няколко пъти бе огледал цялата стая, преди тя да дойде. Ще рече човек, какво пък толкова... ала Стамен Стоев не обичаше да губи дори и дребните игри. Особено ако е вложил старание в тях. Защото това можеше да означава и нещо повече. Трябваше да внимава с тази жена, много трябваше да внимава, а засега губеше всяка партия дори от такава малка, необявена гласно игра...

   

     Целият разказ е в конкурсния сборник "Зовът на Лъвкрафт" на списание "Дракус"


_______________________________
 
 

Зимният цирк

 


 

     През една майска вечер на 1936 година ние се бяхме събрали в гостната на   известен в града търговец, чиято съпруга веднаж месечно организираше „салони” по подобие на виенските. Имаше и други гости освен нас, разбира се, но обикновено програмата се изнасяше предимно от нашата компания. Вратите към верандата бяха отворени и вятърът полюшваше тънките завеси, носейки аромата на цветята от градината.

     Природата цъфтеше и се възраждаше, но в края на вечерта ние, както често се случваше, се бяхме отдали на настроение, свързано с печал и зима: журналистът Плачков, известен и като Захари Звездев от колонките със стихове в местния вестник, рецитираше „Гарванът” на Едгар По, а другият учител, Михаил Папазов, който преподаваше рисуване и музика, тихо свиреше на пианото темата от „Лунна светлина” на Дебюси. Едгар и другите „прокълнати поети” бяха много популярни   в годините след Първата световна, когато повечето от нас навлизаха в юношеството, и ние все още ги обичахме. Носеха се легенди – впрочем вероятно нелишени от основание – че преводът на Георги Михайлов от 1919 година е сред най-добрите в света и почти постига въздействието на оригинала.

     В стаята горяха само свещи, изразителният глас на рецитатора редеше хипнотичните стихове, а красивата, меланхолична мелодия влизаше в някаква алхимична връзка с думите и въздействаше на различните хора по различен начин според техния темперамент и настроение. Една госпожица напусна стаята със сълзи на очи, а друг от гостите се усмихваше с щастлива усмивка, но и между тия две крайности никой не остана равнодушен.

     Когато музиката и думите затихнаха, някой включи осветлението и дамите се оттеглиха в една от другите стаи заедно с домакинята, а ние се спогледахме, все още под въздействие на чутото. На вечерта присъстваше и Николай Алексеевич Аграфиев, руски емигрант, който работеше като счетоводител в кантората на домакина, с двадесетина години по-възрастен от нас, но споделящ нашата любов към поезията и изкуствата изобщо.

     - Необикновено! – възкликна той. Говореше езика ни почти без акцент, за разлика от повечето си сънародници. – Досега не бях чувал българския превод. Може ли, драги?

     Аграфиев се пресегна и взе листите с текста на стихотворението, намести пенснето си и се зачете, от време на време повтаряйки на глас отделни пасажи:

     - „Нивга пак... нивга пак!”. Как само звучи на български, господа! Нивга пак! Чуваш грак, и чуваш ехото му! „...в миг влетя, крила размахал със прокобно странен звук, гарван черен – стражът верен на погинал блян химерен – кръг изви в дома чемерен, сякаш подслон дири тук, и над бюста на Палада спря, намерил подслон тук – както още никой друг”...

      Той повтори няколко пъти последните стихове, произнасяйки ги с някакви особени ударения и разделения на думите, както никога дотогава не бяхме чували да се рецитира поезия. Думите като че се отделяха от познатото си значение и поемаха някаква нова роля, чието въздействие не се поддаваше на описание по обичайните начини.

   




 

Няма коментари: