Анонси




Джулиъс Фрайтаг изскочи с пухтене на брега. На два-три пъти му се беше наложило да плува и още толкова течението едва не го преобърна, но все пак успя да излезе от реката почти там, където бе искал.
Гората се простираше настръхнала и тъмна. Трудно беше да се повярва, че човек би могъл да премине през тази на пръв поглед непроницаема стена, но тук някъде трябваше да има пътека, вървяща покрай изоставен теснолинеен път. Старият полковник му беше нарисувал карта и след като Фрайтаг я разучи, онзи спокойно бе измъкнал от джоба си един от най-забранените предмети в Съюза – стара, охлузена бензинова запалка – и я бе изгорил.
Фрайтаг свали раницата от гърба си и огледа набързо снаряжението си. Трябваше му не повече от четвърт минута, за да го приведе в режим на работа с бързи, тренирани движения. Лъчът на прожектора, закрепен под дулото на оръжието, обиколи бързо брега и намери първия му ориентир – голям бял камък с форма на полегнала крава. Фрайтаг се запъти с бързи стъпки нататък; на стотина крачки от камъка трябваше да се намират трите бряста, а право срещу тях – замаскираната в първите си метри пътека.
Вече беше до камъка, когато чу тих плясък зад гърба си. Нещо току-що бе излязло от водата – преследвачът му не се отказваше. Фрайтаг се сниши, заобиколи камъка и залегна зад него с насочено оръжие и вперено във визьора за нощно виждане око.
Високата около половин метър твар, която бе изпълзяла от реката, изкачи брега с чевръсти движения на осемте си крака и спря за малко, въртейки наляво и надясно триъгълната си глава. Почти веднага откри следите му по песъчливата почва и тръгна бързо право към камъка.
Когато ги деляха около десет крачки, Фрайтаг се изправи рязко и върху гърдите на преследвача цъфна червената точка на прицела.
Електронният паяк прецени правилно ситуацията и замръзна на място. Известно време никой не проговори и не помръдна, после паякът наруши пръв мълчанието. Бе избрал благ, топъл, загрижен глас. Ако затвореше очи, Фрайтаг би могъл да си представи, че пред него е застанал някой розовобузест и белокос като Дядо Коледа чичко, винаги готов незабавно да помогне на всяка объркана и заблудена душа. Само че за нищо на света не би ги затворил.
– Фрайтаг – лееше се меденият баритон, – опомни се, моля те. Хайде да се връщаме обратно. Аз всъщност винаги съм те харесвал, човече. И момчетата искат да се върнеш, всички, всички до един.
– Защо? – обади се Фрайтаг. – Нямат търпение да ме пратят на плантациите ли?
– Не, не, какви ги говориш! Изобщо не е така – увещаваше баритонът. – Нищо непоправимо не се е случило. Всички те обичат. Трябва ти малко почивка, това е. Моля те, престани да упорстваш.
– С този глас само тъпотии ли можеш да говориш? – попита го Фрайтаг.
– Стига, Фрайтаг! – извиси прочувствено и драматично паякът. – Аз вярвам в теб въпреки всичко. Трябва просто малко да се стегнеш, наистина. Поизпуснал си юздата, дето се вика. На всеки може да се случи. Идвай да се връщаме. Хайде ид...
На средата на думата паякът изведнъж подскочи нагоре и напред и Фрайтаг, макар да беше очаквал точно това, едва не закъсня с натискането на спусъка. От дулото на оръжието му излетя едно голямо колкото бейзболна топка огнено кълбо и се удари в тялото на паяка. Водата, която бе останала върху изолацията му, се изпари за частица от секундата и после тялото му пламна. Паякът се приземи тежко на две-три крачки от Фрайтаг, надавайки яростни вопли. Чудно как и защо, но бе успял да смени гласа и сега звучеше като разгневен маниак:
– ПОДЛЕЦ! ПОДЛЕЦ! ПОДЛЕЦ! Проклет негодник! УБИЕЦ!!!
Пламъците пълзяха като змии върху синтетичното му покритие и Фрайтаг отстъпи предпазливо няколко крачки назад. Паякът имаше висока устойчивост срещу огъня – все пак беше пожарникарски паяк – но на света нямаше материал, който в крайна сметка да не изгори от заряда на огнемет като този на Фрайтаг. С един-два скока паякът би могъл да го достигне и да го обхване в самоубийствена прегръдка; тогава и двамата щяха да изгорят. Обаче машината стори това, което би сторил и един човек с горящи дрехи – хвърли се по посока на най-близката вода, макар много добре да знаеше, че и там няма да се изгаси.
– Не се учудвам, че стана отровител! Изменник! – продължаваше да вика и нарежда паякът, подскачайки като огромна тромава жаба към реката. – Да ме запалиш! Да ме запалиш, дамезапалишдамезапалиш! Лъжец! Двуличник! Ти, предателю! Ти, престъпнико! Ти, копеле!
Горящото му тяло цопна във водата и течението го понесе.
– Ти, жалък мръснико! – не спираха лудите крясъци, а пламъците хвърляха отблясъци от бряг до бряг. – Ти, отрепко! Ти... ти... ти...


Целият разказ е в конкурсния сборник "451 градуса по Бредбъри" на списание "Дракус" .




____________________________________




   На сутринта, когато слънцето все още едва се подаваше над водата, някой почука на вратата на бунгалото ми. На прага стоеше Дананг и имаше вид като че е прекарал безсънна, мъчителна нощ. Когато го настаних да седне, той постави ръка  върху масата и разтвори измършавялата си длан. Върху хартиената покривка остана да лежи някакъв предмет от бял метал с големина и форма на яйце. Цялата му повърхност бе покрита с необикновено прецизно изработени релефни  изображения на странни, чудовищни същества, носещи несъмнени черти на морски обитатели. Някои от детайлите бяха толкова дребни, че биха могли да се различат само с лупа.
     - Мисля, че е дошъл заедно с арабите, които донесли исляма в Шриваджая, но е по-стар от тях. Арабските моряци пък сигурно са го наследили от финикийците, но той е по-стар и от финикийците. По-стар е от всичко, което знаем.
     Дананг кимна към прозореца ми, зад който се простираха прозрачните, позлатени от слънцето води.
     - Ти знаеш, че морето е много повече от това,  което виждаме. Дори повече от това, което можем да си представим. Под водата съществува... и нещо друго. Съвсем различно от нас. То си има свои преки пътища през и между моретата, като и мостове с нашия свят. Талисманът е един ключ към тези мостове. Ако се хвърли в морето, най-близкият мост за малко се отваря.
     Той замълча и се вгледа в мен, но погледът му беше някак отстранен.
     - Винаги съм те харесвал. Ние сме чеда на Океана, но ти може би малко повече от мен. Така или иначе смятах да ти дам талисмана, защото иначе би могъл да попадне и в много по-опасни ръце от твоите. Но ако го използваш - а мисля, че ще го направиш - значи сега не просто се прощаваме, а и пътищата ни се разделят. Аз ще извървя човешкия път, макар че другият би могъл да ме излекува и да ме дари с почти безкраен живот. Но всеки си има своя съдба. Сбогом, приятелю.


     Целият разказ е в бр.1/2017 на списание "Дракус" .











Няма коментари: